― Е, как мина дванайсети клас? ― питам, за да подхвана някакъв разговор.
― Добре ― отговаря, без да спира да подрежда книгите в Библиотеката за писма по азбучен ред.
― Значи са те приели да учиш естествени науки? ― питам, а тя кима и продължава да реди книгите. ― В Мелбърнския университет ли?
Пак кима.
― А Кал? Как е Кал?
― Хенри, имам работа за вършене ― заявява тя. ― Каталогизирането на Библиотеката за писма е гигантско начинание и баща ти иска да се свърши до края на месеца, което, честно казано, е невъзможно, дори да работя денонощно.
― Ще помогна. Ще го направим заедно.
― Не искам помощта ти, Хенри ― произнася рязко.
― Ще се караме ли? ― питам. ― Чувствам се, все едно се караме.
― Не се караме. Имам нужда да се съсредоточа, това е всичко. Работя по-добре сама.
Тревожа се, че наистина съм я целунал и затова е ядосана, така че решавам да бъда директен и да попитам направо.
― Целувахме ли се снощи?
― Разбира се, че се целувахме, Хенри ― потвърждава, вади екземпляр на „Целувка за Ана“[12] и я поставя на отреденото ѝ място. ― А после аз отидох в тоалетната и пих вода от тоалетната чиния.
― Това надали ти е помогнало много, Рейчъл ― уведомявам я и се връщам обратно зад щанда, убеден, че макар да не го помня, все нещо трябва да се случило и по някаква причина то ни връща обратно, където бяхме преди снощи.
― Намерила те е в близост до автомата за санитарни материали ― обяснява услужливо Джордж, докато обядваме.
― Няма спор, че е голям срам за мен, но такова нещо не би я ядосало ― навеждам се над щанда и я поглеждам. ― След като Рейчъл замина в девети клас, нали не си намирала писмо от нея за мен?
― Ако го бях намерила, щеше да разбереш ― отговаря. ― Сега трябва да се връщам, за да направя живота на Мартин непоносим и противен.
Докато тя се занимава с нейните си неща, аз обслужвам клиенти и наблюдавам Рейчъл. Обслужвам и наблюдавам, обслужвам и наблюдавам, мъча се да възстановя липсващите късчета от вечерта. Помня как каза, че пак сме приятели. Помня, че се извини, задето не е писала. Изобщо не помня да сме се карали. Помня, че се сдобрихме.
Към един часа се появява Лола и аз я питам какво си спомня тя.
― Видях те да пиеш ― отговаря. ― Видях да приближаваш до Ейми, после Рейчъл ти помогна да се изправиш. Ти се затътри по посока на дамската тоалетна ― взема ментов бонбон от купата и го върти из устата си известно време. ― Наистина не бива да пиеш ― заключава с бонбона в уста.
― Това е ясно.
― И така ― сменя темата тя. ― Имам новини. Много лоши новини.
― Ейми е поканила Грег да замине с нея в чужбина.
― Не го приемай зле, обаче що се отнася до Ейми, често звучиш като егоцентричен тъпак.
Всъщност това не е несправедливо твърдение. Лола слуша брътвежите ми за Ейми вече от доста време.
― Целият съм в слух. Сподели проблемите си.
― „Холоус“ се разпада ― обявява и тази новина попада в категория поне толкова скапана като раздялата ми с Ейми. ― Хироко ми го каза снощи, след като свирихме. Мести се в Ню Йорк да учи ударни инструменти. Дори не е споделяла, че възнамерява да кандидатства. Четири години труд ще отидат на вятъра ― замеря ме с ментов бонбон по главата и той отскача към масата за специални издания. ― Съжалявам. Това ме накара да се почувствам по-добре.
― Радвам се, че съм от помощ.
― Тъкмо уредих редовно представяне в „Затишие“. Платен и редовен ангажимент, който се налага да откажа.
― Можеш да намериш заместник.
― За Хироко няма заместник ― заявява. ― Тръгне ли си, с „Холоус“ е свършено. Ще свирим за последно на Свети Валентин. После край.
Хвърля нов ментов бонбон и аз се намествам така, че да ме удари, защото не знам как иначе бих могъл да я разведря. „Холоус“ беше любовта на Лола, нейна идея фикс, още откакто в осми клас се запознаха с Хироко на опашка за билети за „Уорпейнт“. Още същата вечер им хрумна идеята и написаха първата си песен, докато игнорираха упоритите обаждания от родителите си.
― В какво училище отива да учи Хироко? ― интересувам се, а Лола лапва нов бонбон и дава да се разбере, че не ѝ се говори за това.
Влизат клиенти и аз им помагам да открият криминалните романи, а като се връщам, Лола гледа към Библиотеката за писма.
― Прав си. Рейчъл изглежда бясна ― заключва и се запътва да проведе малко разследване за причината.
Говорят. Чувам смях. Рейчъл клати глава и продължава да разпределя книгите. Лола я наблюдава и говорят още известно време, преди най-накрая да се върне.