Дори да имах желание да кажа на Хенри, нямаше да успея, защото той постоянно бъбри за Ейми. Какво е по-лошо от това да се налага да каталогизирам любовни писма, които никога няма да бъдат доставени, защото са изпратени чрез страниците на книга ли? Да трябва да слушам опяването на Хенри за любовта му към Ейми, докато го върша.
От мига, когато събудих Хенри на първия ми работен ден, беше ясно, че целувката е била грешка, пиянско налитане, което той едва помнеше и се надяваше да е сънувал.
― В паника е ― съобщи ми Лола, като дойде да ме разпита. Върнах я обратно с послание, за което се надявах да го жегне.
― Накара ме да тъгувам за Джоъл, това е всичко.
― Значи вече не си падаш по Хенри?
― Вече не съм луда ― отговорих и това прекрати всичко.
Завивам по улицата на Мартин и както винаги от мисълта, че вкъщи го чака сестра му, ме заболява. Той крачи по пътеката към нея, а аз подкарвам към Гюс от другата страна на реката.
В понеделник се обади в склада, за да ме уведоми, че в петък следобед ще бъде в града и ако чувствам потребност да говорим, може да се срещнем в „Сейнт Албъртс“.
― Отбий се в спешното отделение и накарай Роуз да ме извика.
Роуз настоя да се видя с него. Тя беше тази, която го препоръча за мой терапевт. Двамата са стари приятели от медицинския университет, а и той живее близо до Сий Ридж.
Спешното отделение е съвсем близо до паркинга, така че вече съм вътре, когато ме връхлита споменът за деня, когато с мама и баба чакахме новини за Кал. Прекарахме два часа в молитви да е жив, но през цялото време усещахме, че не е.
Трима души чакат на столове в ъгъла. Държат се за ръце ― купчина побелели кокалчета, струпани в скута на възрастна жена по средата. Жената вдясно изглежда като майка. Правя грешката да погледна момичето право в очите.
Изхвърчам от чакалнята. Тъкмо се каня да се кача в колата си и да си тръгна, когато виждам към мен да крачи Гюс. В едната ръка крепи две чаши кафе, а с другата ми помахва.
Поглежда към надписа „Спешно отделение“ зад гърба ми и се мръщи. Пресичаме улицата, влизаме в парка и сядаме на пейка под огромен и стар клен, за да изпием кафетата си.
― Извинявай за мястото на срещата ― казва, а аз отвръщам, че всичко е наред.
― Не ми изглежда така ― заключва.
― Вътре имаше хора, които изглеждаха като нас. Като мен, мама и баба.
― И как изглеждате вие? ― интересува се.
― Тъжни ― промълвявам, а той отпива от кафето си и заявява, че днес не изглеждам тъжна.
― Изглеждаш някак ядосана.
― Интуиция ― обявявам, а той настоява да престана да се правя на дървен философ и да му кажа какво не е наред.
― Откъде идва фразата „дървен философ“? ― питам, за да си спечеля малко време. ― Хенри сигурно знае. Баща му ― определено ще знае.
― Харесва ли ти да работиш с тях? ― пита Гюс.
― Майкъл, бащата на Хенри, иска от мен да каталогизирам Библиотеката за писма ― обяснявам му точно какво представлява тя и за колко вбесяваща намирам тази задача.
― Добре ли ти се плаща? ― иска да научи Гюс и аз кимам. ― А мястото приятно ли е за работа?
― Мога сама да определям работните си часове. Получавам безплатно кафе и почивки, когато имам нужда от тях, не се налага да обслужвам клиенти, освен ако Хенри и Джордж не са на обяд. Мартин е свестен. Той е момчето, което беше наето да каталогизира останалата част от книжарницата.
― Просто те дразни монотонността. Носи слушалки. Пусни си музика.
― Това би сложило край на въпросите, предполагам. Хората разпитват за Кал ― виждам близо до краката ни да подскача синьо орехче. Оставям се да бъда хипнотизирана от детайлността на малкото птиче. ― Не съм им казвала, че е умрял.
― Може би именно това те тормози ― допуска Гюс.
― Просто вече нямам търпение за безцелни занимания.
А и какво толкова ще направи Майкъл с каталога? Ще си седи на файл в компютъра, а някой ден ще го изтрие и ще се окаже, че съм свършила цялата тази работа за нищо. Изглежда ми тъпо, има и по-важни неща за вършене.
― Ти какви по-важни неща имаш да свършиш? ― пита Гюс. ― Просто съм любопитен.
Не отговарям и той ме съветва да пробвам да пиша за нещата, които ме ядосват.
Наистина харесвам Гюс. И по-важното, уважавам го. Нo днес така неудържимо ми се иска да му кажа да върви на майната си, че се налага да прикрия устата си, та думите да не се изплъзнат от нея.
― Когато и да се нуждаеш от мен, обади се и ще уговорим нов сеанс ― казва ми и прекарваме останалото време взрени в синьото орехче, което кълве невидима за нас храна между тревичките.