― Не е точно официално ― заявявам, а покрай нас минава момиче в розово.
― На път съм да се задуша с парфюм и тафта, Хенри ― сочи пред себе си. ― Джъстин е показал лицето си за случая.
― Лола не спомена, че ще е такова парти. Но ти изглеждаш добре в стари джинси ― уверявам я, а тя се запътва към кухнята да си вземе вода.
Там са Ейми и Грег. Двамата изглеждат като слезли от страниците на списание. Той е в костюм ― налага се да призная ― много хубав костюм. Но роклята ѝ направо спира дъха ми за миг.
Също като Рейчъл и аз не съм в официално облекло. Ако информацията не е свързана с музика, Лола често забравя да я предаде. Грабвам две бутилки вода и повеждам Рейчъл към градината, за да седнем надалече от официално облечените гости.
„Холоус“ излизат на нещо, наподобяващо взета под наем сцена. Сядаме на първия ред и гледаме съсредоточено Лола, за да не се налага да разговаряме. Минават близо пет минути, преди тя да застане пред микрофона:
― Стига сте зяпали, започвайте да си говорите. Влудявате ме.
― Е, извърших ли още някоя друга глупост миналия петък вечер освен онова, което вече чух? ― питам в опит да завържа приказка.
― Не една и две ― отговаря Рейчъл.
― Като например?
― Пя ― заявява.
― Смущаващо. Коя песен?
― „Винаги ще те обичам“ на Уитни Хюстън.
― Още по-смущаващо. Нещо по-лошо?
― Има ли нещо по-лошо от това? ― чуди се тя.
― Може да съм бил облечен в бяла кожа по време на изпълнението.
― Нямаше кожа. Само разни драматични жестове с ръце ― изпълнява кратка възстановка, която изглежда обезпокоително точна.
Не мога да престана да разчепквам промените у нея. Правя го вече цяла седмица. Някога знаех всичко включително за белега от задната страна на коляното ѝ ― спускаща се надолу резка, останала от одраскване на пирон в седми клас. Сега имам чувството, че тъкмо се запознаваме.
― Странно е, нали? Да се видим отново.
― Предполагам ― отговаря тя.
― Пощади ме, Рейчъл. Правя опити. Осветли ме.
―Да те осветля?
― За момчета. Училище. Приятели. През цялата седмица отбягваше въпросите.
― Няма много за разказване ― бута стола си назад, та няколко души да успеят да минат и понеже аз все така се взирам в нея и отказвам да зарежа темата, казва: ― Добре. Ами, имаше едно момче: Джоъл Уинтър.
― Бившият ти?
― Един вид. Да. Не знам. Оставихме нещата нерешени.
― Имаш ли снимка? ― питам, а „Холоус“ започват да свирят.
Клати глава.
― Дори на телефона ти?
Предава се и вади телефона си.
― Прилича на Грег Смит ― промълвявам и тя прибира апарата обратно в джоба си. ― Не исках да кажа нещо обидно. Имах предвид, че изглежда добре.
― Добре, налага се са престанеш да бъдеш жалък ― заявява. ― Трябва да загърбиш мислите за Ейми. Спри да я зяпаш, спри да я желаеш. И ако всъщност не си в състояние да го постигнеш, поне се преструвай, че си на път да я забравиш, защото тя няма да се върне, ако я преследваш. Не е в стила на Ейми.
Жалък съм, тя е права. Но със сигурност в момента ми е позволено да бъда жалък и е редно приятелите ми да го търпят, а не да го изтъкват.
― Това е моментът, когато ми казваш как съм върха.
― Искаш да те лъжа?
Рейчъл се върна като напълно различен човек. Груба е. Цяла седмица се държи грубо, при това не само с мен. Беше груба с баща ми, а това наистина е ужасно. Решавам да не ѝ го спестявам.
― Обиди баща ми и се държа пренебрежително към майка ми. Не отговаряш на въпросите на Джордж и си груба с Мартин.
― Карам го до дома му ― напомня.
― Защото майка ми плаща за бензина ти и си тръгваш в пет. Не му позволяваш да говори в колата ― поемам си въздух. ― Не ми пишеше. Очевидно не даваш пет пари за мен, но се връщаш тук да ме наричаш жалък. Мърмориш за каталогизирането на Библиотеката за писма и ме убеждаваш как баща ми претърпява криза на средната възраст, което може и да е вярно, но е разбираемо, като се има предвид, че е на път да изгуби книжарницата. В същото време аз изгубих Ейми, на Джордж ѝ е мъчно за мама. Ти какво си изгубила, Рейчъл? Като се изключи чувството ти за хумор.
Повдига среден пръст към мен.
― Много зряло ― коментирам и тя вдига и другия. ― Ако не искаш да работиш в книжарницата, не го прави. Ако не желаеш да присъстваш на купона, върви си. Имаш кола.
― Благодаря, че ми го напомни, Хенри ― обявява, изсипва остатъка от водата си върху панталоните ми и си тръгва.