Това ми напомня на вечерите в девети клас, когато те всички помагаха на мен и Хенри по английски. Книжарницата неизменно беше сборен пункт за хора, които обичат думи и идеи, и имат желание да ги обсъждат. Майкъл вземаше такса от другите ученици, но заяви, че аз съм му като дъщеря и отказа да приеме парите ми.
Хенри е прав. Вече нямам чувство за хумор. По тази причина изгубих приятелите си в Сий Ридж. Положиха усилия да бъдат около мен, но аз ги отблъснах по същия начин, както постъпих с Джоъл.
― Добре ли си? ― пита Джордж.
― Всъщност не ― отвръщам и я следвам вътре, за да поговоря с Майкъл.
Питам дали може да обсъдим нещо насаме за минута.
― Разбира се, Рейчъл ― казва той и се запътваме към Библиотеката за писма. Полага ръце върху книгите по начина, по който човек би го направил, за да долови топлината на нещо. ― Тук се съдържат двайсет години история. Повече, ако броиш историите на всеки автор.
Вече знаех всички неща, за които Хенри ми напомни по-рано. Бях наясно, че София и Майкъл са се развели. Че продават книжарницата. Но откакто Кал умря, елиминирах голяма част от чувствителността си. Цялата мъка от загубата му се запечата в мен и ничия друга тъга не може да проникне.
― Съжалявам, задето бях груба през тази седмица ― промълвявам и той приема извинението ми без въпроси.
― Известно ми е, че работата не е лека. Именно заради това избрах теб.
Думите му ме натоварват с отговорност, но аз така или иначе я искам.
― Завърших подреждането по азбучен ред ― съобщавам му. ― Отне ми цяла седмица.
Мъча се да нацеля верния тон ― мил и любезен, ― но съм изгубила тези октави и гласът ми звучи сурово.
― Все още смятам, че ще отнеме повече от шест месеца, дори ако работя извънредно.
― Задачата е прекалено голяма ― заключва той с октавите, които аз съм загубила.
Истина е, но не това се опитвам да му кажа.
Ако ми дадеш ключ от книжарницата, мога да работя с двойно работно време. Бих могла да каталогизирам, когато е тихо и няма да бъда прекъсвана от клиенти.
― Благодаря ― отвръща той и плъзва поглед по гърбовете на книгите. ― В действителност е библиотека за хора ― заключва и ми подава резервния ключ.
Джордж и Майкъл се качват горе, а Фредерик и Фрида се прибират у дома. Аз оставам и продължавам да се трудя върху Библиотеката за писма, като се мъча да я видя като библиотека за хора. Ако настина е така, това са хора, които Майкъл не познава. Също като кашона на Кал в колата. Останки, които не допринасят за нищо значимо.
Само че аз дадох обещание. Библиотеката за писма е сърцето на тази книжарница, а книжарницата е животът на Майкъл, така че ще се опитам. Също така е животът на Хенри. Не знам как изобщо планира да живее без нея. Все си представям как цялото семейство се връща тук по същия начин, по който ние с мама все се въртяхме в стаята на Кал.
Работя от час, въвеждам в базата данни мислите и бележките на различни хора, когато в ръцете ми се озовава екземпляр от „Пруфрок и други наблюдения“ на T. С. Елиът. Отварям на четвърта страница, но любовното ми писмо разбира се не е там. Измъквам няколко книги и проверявам зад тях. Прехвърлям заглавията от двете страни на Елиът, но не откривам нищо. Много хора посещават Библиотеката за писма. Напълно възможно е някой непознат да е взел писмото, без да му е известна неговата стойност.
Една вечер в осми клас Хенри ми прочете „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. Лежахме на пода в книжарницата и аз му заявих, че не обичам поезия.
― Не я разбирам, така че никога не успява да ме накара да почувствам нещо.
― Почакай ― отвърна той и тръгна към стелажите.
Върна се с „Пруфрок и други наблюдения“. Поемата наистина звучеше като любовна песен. Докато слушах, бях приковала поглед в петънце на тавана, което изглеждаше като слънце във формата на сълза. Някак си това петънце се сля с думите.
Не знаех точно за какво е „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, но като лежах редом с Хенри, с гласа му, звучащ така близо, прииска ми се да разместя нещо. Да разместя нас, да го накарам да се отърси от усещането, че аз съм единствено най-добрата му приятелка Рейчъл. Обикнах поемата, защото ме накара да мисля как може да се получи такова разместване. И защото ми нашепна нещо за живот, който исках да познавам, но не разбирах.
― Обясни ми я ― помолих тогава.
― Нужно ли ти е да я разбереш, за да я обичаш? Намираш я за красива. Това стига ― отсече той и затвори книгата. ― Доказателство, че не мразиш напълно поезията.