― Разходи се с мен ― моли и аз поемам с нея навън в нощта.
Избираме маршрута, по който вървяхме в девети клас, когато беше горещо и не можехме да спим. По Хай Стрийт, като затваряме огромно каре зад книжарницата. После още едно кръгче, ако сме в настроение.
― Съжалявам ― промълвява. ― За купона. Тази вечер се захванах с описа. Ще се постарая да го завърша в срок ― усмихва се. ― Съжалявам за водата.
Разказвам ѝ за Грег и маркуча и тя се смее.
― Трябваше да се повъртя наоколо още малко. Знаеш ли, че той разместваше части от тялото си, за да впечатлява момичетата? В девети клас ми заяви, че може да изкълчи пениса си.
― Там няма кост. Има ли?
― Тялото на възрастен се състои от двеста и шест кости и нито една не е там, Хенри.
― И какво изкълчва тогава?
― Това е мистерия, която не ми трябва да разгадавам ― отвръща тя и натиска бутона на светофара.
― Напоследък не съм на себе си ― казва и се полюлява на пети. ― Кал умря преди десет месеца. Удави се.
Светва зелено и пресичаме.
Осенява ме тъпата идея, че би трябвало да вали, когато ми го казва. Би трябвало да е различен вид нощ. Би трябвало да няма звезди. Би трябвало да е неприветлива. Това е най-ужасната новина, която някога съм чувал, и някак не успявам да повярвам в нея.
Мисля си за последния път, като го видях. Дойде да търси книги за океана. Помня, че купи книга, която бях открил в благотворителен магазин ― „Отломки от морето на Кортес“ от Джон Стайнбек. Не я бях чел. Купих я, защото харесах „За мишките и хората“ и „Гроздовете на гнева“.
Кал ми обясни, че книгата била за експедиция из Калифорнийския залив, която Стайнбек осъществил с най-близкия си приятел Ед Рикетс. Отишли да събират образци и да правят наблюдения върху морския живот по брега и макар така и да не стигнах до книгата, никога не забравих чутото, не забравих частта за приятелството между писател и учен. Балансът между тези две неща ми се струваше съвсем на място. Не ми е известно много за Стайнбек или Рикетс, но мога да си представя как учен и поет събират образци, скицират ги и ги наблюдават от две различни страни на монетата. Представих си как единият възпламенява размислите на другия.
Представих си ги как седят загорели в лодката си и прехвърлят идеите си от деня по здрач. Разговарят до късно вечер и наистина разбират нещо ново за света с помощта на науката и литературата. Все едно, че всеки е част от другия и са били орисани да бъдат приятели.
Изглежда ми глупаво да споделя с Рейчъл за някакъв незначителен разговор между Кал и мен при положение, че тя е имала милиони такива, които наистина значат нещо, но все пак ѝ казвам, защото какво друго ми остава?
Рейчъл преглъща и бърше очи, а после все едно наистина съм успял да ѝ помогна, макар и да не ми е ясно как, ми благодари.
Разбира се, чел съм за смъртта, но никой, когото познавам, не е умирал. Сега се чувствам като идиот, задето се оплаквах как Ейми е разбила сърцето ми. Ако изгубя Джордж, нищо друго не би имало значение; не мога да си представя тя да не е около мен. Не знам дори как бих могъл да си го представя.
Рейчъл изглежда засрамена от факта, че заплаква все по-силно.
― Не съм депресирана ― заявява, все едно е най-лошото нещо на света, а после се поправя. ― Не, вземам си думите обратно. Депресирана съм. Толкова съм депресирана, Хенри. В ужасна депресия съм. Толкова дълбока, че приятелите ми от плажа започнаха да ме избягват. Разделих се с Джоъл; вече не успявах да почувствам нищо. Срещам се с терапевт. Видях се с него днес. Боже, Хенри, не минах дванайсети клас. Всичко е такава каша.
Предлагам ѝ ръкава си да обърше очите и носа си, но тя вече използва своя. Смее се, подсмърча и примигва, мъчи се да попие спирала за мигли.
― Изчистих ли я цялата?
― Почти ― отговарям. ― Изглеждаш съвсем добре. Както и да е ― продължавам, ― безспорно е нормално да си депресирана. Намирам, че депресията е напълно разбираема. В тази ситуация депресията е адекватната реакция.
― Мина близо година ― промълвява тя, но на мен това не ми се струва прекалено дълго. Ако Джордж умре, ще ми липсва завинаги.
― Защо не ми се обади? Щях да пристигна. Щях да присъствам на погребението.
Тя клати глава, все едно самата тя не го разбира напълно.
Стигаме до края на карето и без думи решаваме да направим второ кръгче. Докато крачим, Рейчъл ми разяснява още цял куп неща. Как след погребението майка ѝ един вид се е сринала вътрешно и вече не е същата. Казва ми, че с нея се е случило същото. Как Коледа е бил ужасен празник, на който са сготвили любимите ястия на Кал и никой не хапнал нищо. Как в багажника на колата ѝ стои заключен кашон с вещи на Кал.