Започва лятна буря. Рейчъл вдига очи нагоре, а после ги насочва към мен.
― Не съм казвала на никого в Грейстаун. Моля те, и ти не казвай на никого. Дойдох, за да се опитам да забравя поне малко.
Чудя се как би могла да забрави подобно нещо. И се чудя как би могла да продължи да живее, ако не го направи.
обичам това
Рейчъл
Облекчение е да кажа на Хенри, да пусна всичко навън ― загубата на Кал, как се провалих, как вече всичко е съсипано. Облекчение е да заплача, да чуя Хенри да ме уверява, че това е правилната реакция и да ми предлага ръкава си.
В последствие се чувствам изтощена. Чувствам се почти толкова уморена, както в онзи ден на плажа, когато извлякох Кал от океана и се помъчих да го върна към живота. Седя на пейката и казвам на Хенри, че не съм сигурна дали мога да се изправя. Понякога ми се тича и ми се плува, но има моменти, когато просто искам завинаги да остана на едно място, защото нямам енергия за още един ден без Кал.
Историята за „Отломки от морето на Кортес“, която ми разказа, е съвършена. Успявам да зърна Кал близо до касовия апарат да взема ментови бонбони от купата и да ги търкаля по щанда, докато двамата с Хенри говорят. Кал обичаше Хенри. Обожаваше да излага пред него странни научни факти, когато ни гостуваше на пица в неделя.
Започва леко да ръми. Влажното небе просветва от време на време.
― Трябва да тръгваме ― обажда се Хенри. Не е голям фен на гръмотевичните бури.
― Може би просто ще поседя тук ― отговарям. ― Скоро ще спре да вали.
― Не ― противи се той и коленичи с гръб към мен, за да се покатеря.
Изправя се, а аз обвивам крака около кръста му и забивам брадичка в рамото му, също както правех като дете на състезанията в основното училище.
― Така е много по-добре ― обявявам, щом потегля.
― Не се съмнявам ― отговаря. ― Стига ти да си този на гърба.
― Онази вечер те спасих ― изтъквам. ― Това е твоята отплата.
― Радвам се да те нося, щом се нуждаеш от това. Без значение дали е отплата или не.
И двамата подгизваме от дъжда.
― Забравих. При гръмотевична буря трябва ли да застанеш под стълб? ― чуди се Хенри като крачи все по-бързо по Хай Стрийт.
― Разбира се, също така ще помогне ако намериш локва, в която да нагазиш ― обяснявам му.
― Значи не бива да заставаме под стълб ― заключава.
― Не бива да заставаме под стълб ― потвърждавам.
Усещането да си безтегловна и да се движиш е наистина приятно. Броя секундите между светкавиците и тътена и съобщавам на Хенри, че удря поне на шест километра от нас.
― Не, че не ти вярвам, но ще потичам ― заявява. Спринтира по последната отсечка до книжарницата и се навежда, за да отключа с моя ключ.
Пуска ме на пода и се качва горе да намери кърпи. Докато го няма, пиша съобщение на Роуз да ѝ кажа, че ще пренощувам при Хенри. Не искам да се прибирам у дома. Искам да лежа на пода на леглото от юргани, което стъкмяваше Хенри, като бяхме деца и да бъбрим, докато заспим.
Споделям желанието си, след като Хенри се връща долу, и той изглежда облекчен, че може да помогне с нещо практично в създалата се ситуация. Приготвя легло от четири юргана ― три на пода под нас и един, с който да се завием. Но нощта е достатъчно топла и горният не ни е нужен, така че лежим върху четирите, сякаш сме на матрак.
Лежим заслушани в проскърцването на книжарницата ― нечии стъпки в апартамента горе отиват до банята и после се връщат. Заглеждам се в дъжда, който се сипе отвъд осветената от уличните лампи витрина, и успявам да различа всяка една стичаща се вадичка.
― Сънувах как Кал ми казва, че може да види света отгоре ― споделям с Хенри. ― Каза, че от хората се сипят секунди, миниатюрни сияйни точици се изплъзват от кожата им, но никой не може да ги види.
― Красив сън ― отбелязва Хенри.
― Наистина ли? Не би ли било по-хубаво, ако секундите се добавяха? Като се родим, определен брой секунди ли ни е даден да живеем, или цифрата е неизвестна?
― Неизвестна е ― отсича Хенри.
― Откъде знаеш?
― Не знам. Вярвам, че е така ― претъркулва се настрани и ме гледа. ― Вярвам, че добавям към нещо.
― Не искам да плача повече ― казвам му. ― Мисля си, че съм се изчерпала, но после се оказва, че има още. Тази вечер имаше още.
― Отиде ли на върха на скалите в Сий Ридж просто да покрещиш с пълно гърло?
― Направих го.
― Плува ли до изнемога? ― пита.
Гледам го настоятелно, защото не ме е грижа дали ще забележи колко съм тъжна.
― Сега мразя водата ― казвам му, че съм в състояние да я гледам, но не мога да понеса мисълта да се гмурна в нея. ― Тя го отне ― отсичам. ― Веднъж влязох и всичко, което успявах да почувствам, бе онзи ден ― водата в устата ми и тежестта му. Изтеглих го обратно на брега и през цялото време знаех, че е мъртъв.