― Какво мога да направя, за да помогна?
― Да ме разсееш ― отговарям, защото не може да направи нищо друго.
― С това ще се справя. Много съм разсейващ.
― Какъв е планът ти? ― интересувам се. ― Планът ти за живота, след като продадете книжарницата?
― Съществуват няколко. Бих могъл да постъпя в университет. Да стана юрист. Може би преподавател по литература.
― Никога не си искал да ставаш преподавател по литература. Винаги си имал желание да работиш в книжарница.
― Ще съм беден като татко.
― Баща ти притежава две прекрасни деца и книжарница. Може да не е богат, но не е беден.
― Мама го напусна. Работи по цял ден всеки ден, издирва първи издания, та да се задържим на повърхността. Просто ми се вижда като тежък живот ― размърдва се. ― Книгите не са в състояние да купят на приятелката ти страхотна вечер навън.
Не и на Ейми.
― Знаеш ли коя е най-върховната вечер, която някога съм имала? Онзи път, когато ми чете „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“.
― Май помня, че не обичаш поезия ― отбелязва. ― Отчетливо си спомням твой коментар в смисъл „поезията е безцелна“. Как дори да се простим с всички поети на света, никого няма да го е грижа. Всъщност хиляди хора биха били изключително щастливи.
― Изопачаваш думите ми.
― Какво каза тогава? Не мога да си спомня.
― Казах, че стиховете не променят реалните неща.
― Реалните неща?
― Не могат да излекуват хората от рак или да върнат мъртвите. И романите не могат да го направят. Не притежават практическо приложение. Хареса ми, че онази нощ ми прочете поемата, но светът си остана непроменен.
И все пак намираш, че не бива да продавам книжарницата.
― Теорията ми не е съвършена ― обяснявам, вече леко унесена преди съня.
Будя се рано с ръката на Хенри, прехвърлена върху мен. Лола потропва по витрината на книжарницата. Отварям вратата и забелязвам, че е облечена в снощните дрехи. Тук е заради Хенри, но се ентусиазира, като ме вижда.
― Надушвам, че има клюка за научаване.
― Никакви клюки ― уведомявам я, когато сядаме при Франк. Седем е. Не съм ставала толкова рано от много дълго време. Хладно е, но светлината обещава горещина.
Поръчваме си кафе и печени филийки и голяма чаша портокалов сок, която да си поделим.
― Голяма нощ? ― питам и соча към дрехите ѝ.
Тя слага огромно количество захар в кафето си и бърка.
― Свирихме до три. После с Хироко отидохме да хапнем. Още две представяния и край с нас.
― Би трябвало да запишете всичките си песни ― предлагам, а Франк ни сервира храната. ― Направете трайни записи на всичко, което някога сте писали и изпълнявали, отначало докрай.
― Не съм сигурна дали искам да записваме края ― отвръща тя и маже масло на филийката си. ― Ще помисля по въпроса. Видях ви двамата с Хенри да лежите на пода.
― Пак сме приятели.
― Никога не сте били само приятели ― отсича тя. ― Бяхте неразделни до появата на Ейми.
― Ами вие с Хироко? ― питам аз. ― И вие сте неразделни.
― Не сме двойка ― заявява в крайна сметка. ― Тя е единственият човек, с когото мога да пиша. Ние сме Мик Джагър и Кийт Ричардс, Хърви и Гудман, Слейтър-Кини. Или по-скоро бяхме. Сега вече не сме нищо.
Повтарям ѝ отново, че е хубаво да запишат песните си. Тя облизва малко конфитюр от палеца си и отговаря:
― Може би.
Прибирам се до къщи да взема душ и да се преоблека. Роуз ми е оставила бележка на кухненския плот.
Вчера те видях да излизаш от
Спешното отделение. Тъкмо се
канех да те догоня и видях Гюс.
Нещо не е наред ли? Обади се,
ако имаш нужда да се прибера.
П.П. Майка ти звъня. На теле-
фонния секретар има съобщение
от нея.
Натискам бутона и слушам как мама говори за баба, за Сий Ридж и за работата си в училище. Съобщава ми, че скоро планира пътуване до града.
― Липсваш ми ― казва с кух и тъжен глас. Трия съобщението и влизам под душа.
Когато се връщам, Хенри вече е зад щанда. Вземам чашата кафе, която ми подава, и сядам да го пия с него. След известно време Майкъл се присъединява към нас заедно с Мартин и Джордж и Фредерик и Фрида. София се появява с кроасани, така че тази сутрин закусвам два пъти.