― Сестра ти ― обявява и размахва бележка ― току-що ми каза да вървя на майната си.
― На мен постоянно ми казва да вървя на майната си. Не бих го приемал прекалено лично ― споделям с него универсалната истина на нашето семейство, а именно факта, че не ни бива в любовта.
― Аз не се опитвам да я обичам ― отговаря той. ― Просто се опитвам да ѝ бъда приятел ― отдалечава се той и се фокусира върху работата, за да му мине гневът.
Като опира до момичета, аз самият преживях няколко трудни седмици. Миналата седмица Ейми отговори на бележката, която оставих в пощенската ѝ кутия със загадъчно съобщение: Благодаря. В момента това означава много, Хенри.
Оттогава не е пращала нищо и аз не мога да спра да се чудя какво означава това.
Също така прекарах последните няколко седмици в опити да разведря Рейчъл, но наистина не знам какво да кажа. Очевидно не мога да сторя нищо, тъй като не ми е разрешено да споделям с никого за Кал. Единственото, което ми идва на ум, е да се опитам да говоря с нея за това, но тя ми заяви директно, че думите не биха променили нищо и че тя не желае да говори.
Вече не е груба. По-скоро се държи по начин, който определям като обсебеност. Беше го докарала до лудост на тема каталогизиране още преди да открие бележката на Кал в екземпляр от „Море“. Сега вече е на една крачка отвъд обсебеността. Работи без почивки. Макар да не го е споделяла, издирва други думи, оставени от брат ѝ.
Фредерик приближава до щанда да провери има ли новини за издирването на книгата от Уолкът. Нямам нищо ново, за което да докладвам, но след като е тук, задавам хипотетичен въпрос.
― Ако имаш приятел, който е разстроен заради, да речем, смърт в семейството, но той не дава вид, че търси състрадание, как би постъпил? Ако намираш, че има нужда да говори за това, но той не го иска?
― Струва ми се, че трябва да уважиш желанието му. Ако не иска да говори за това, не можеш да го насилиш ― очите му се насочват към Рейчъл, а после обратно към мен. ― Може да пробваш да я разсмееш.
Лесно е да се каже, но не и да се изпълни. Някога Рейчъл не спираше да се смее. Преглеждах снимките, правени ни през годините и на абсолютно всяка от тях на лицето ѝ грее усмивката, която озаряваше и Кал.
Снощи съзерцавах една от снимките много дълго време. Ту я оставях, ту отново я вземах в ръце. Кал и Рейчъл на плажа. Правена е през лятото между осми и девети клас. Ръката ѝ е прехвърлена през раменете му и двамата са заснети в близък план. Успявам да видя луничките по кожата на Рейчъл, а също и фините песъчинки, полепнали по мокрото ѝ тяло. Кал е с очилата си и по стъклата им още има капки вода. Близостта им действа хипнотизиращо. Такива бяха нещата между тях.
Оказва се прекалено трудно да я разсмея, а и изглежда неуважително, така че решавам да ѝ пиша как се чувствам. Не знам дали е добра идея, но поне ще бъда искрен.
Приключвам и я изчаквам да иде до тоалетната, за да изтичам до Библиотеката за писма. Възнамерявах да сложа писмото в „Пруфрок и други наблюдения“, но сега, след като съм тук, променям решението си. Нейният екземпляр на „Облакът атлас“ лежи до чантата ѝ, така че пъхам писмото между шеста и седма страница. Оставям книгата на стола ѝ, за да не я забрави.
Отивам при Франк за датска кифличка, с която да отпразнувам решението си, а като се връщам, нейният екземпляр на „Облакът атлас“ е на стелажа в Библиотеката за писма с корицата навън. Изчаквам да си тръгне и приближавам с надеждата вътре да ме чака писмо.
„Облакът атлас“
от Дейвид Мичъл
Писма, оставени между 6-а и 7-a страница
22 - 29 януари, 2016 година
Скъпа Рейчъл,
Надявам се не възразяваш, че написах това
писмо. Наясно съм, че пристигна в града, за
да забравиш за Кал, но все така мислиш за
него ― всяка секунда ― и как би могла да не
мислиш?
Това сигурно ще ти прозвучи глупаво, но
срещам трудности да повярвам, че е мъртъв.
Може би щях да съм в състояние да повярвам,
ако бях присъствал на погребението или бях
бях видял тялото му. Но в моите спомени той
е жив и по тази причина не успявам да накарам
мозъка ми да обработи информацията, че