― Днес като ѝ подадох кафето, ми се усмихна, така че я попитах дали не иска да се срещнем тази вечер и тя прие. По-късно ще излизаме. Само като приятели, разбира се.
― Разбира се ― потвърждавам аз.
Изглежда развълнуван и знам, че трябва да кажа нещо. Ако до мен седеше Кал и ми разказваше как ще излязат само като приятели с момиче, което харесва, бих го посъветвала да внимава. Обаче не го казвам на Мартин. Вероятно защото аз самата не съм внимателна по отношение на чувствата си към Хенри.
Влизам в заведението и се усмихвам ― италиански ресторант недалече от склада. Нямам търпение да се срещна с Роуз. Цялата седмица беше на работа и почти не сме имали шанса да поговорим. Нямам търпение да се видя и с Хенри. Освен това ми допада да помагам на Мартин. Сещам се за чесново хлебче и се усмихвам дори по-широко, щом виждам мама да седи на масата заедно с Роуз.
― Изненада! Толкова ми липсваше, че си взех свободен ден от училище ― произнася тя с фалшиво жизнерадостен глас.
Целувам я по бузата и тя ми казва, че мириша хубаво. Чувствам се виновна, задето тази сутрин съм намерила енергия да използвам грим и парфюма на Роуз.
― Изглеждаш щастлива ― отбелязва мама.
― Имах хубав ден ― обяснявам, а тя се усмихва и заявява, че е доволна. Само че не изглежда така и аз започвам да се чудя дали си въобразявам. Протягам се към панера с хляб и го поднасям към тях, а Роуз запълва настъпилата тишина, като казва, че е чувала отлични отзиви за този ресторант.
― Извинете ме ― промълвява тихо мама и излиза да изпуши една цигара.
― Бясна ми е ― заявявам на Роуз и тя изглежда искрено изненадана.
― Защо ще ти е бясна? Откакто е пристигнала, само за теб говори. Но допусна грешката да се срещне с мен в спешното отделение.
Поглеждам към нея през прозореца и се чудя дали някога ще продължи напред, всичко това ще отмине и тя ще бъде щастлива. Питам се дали отново и отново ще се връщаме назад до края на живота си. Откакто Кал умря, за нея всичко е различно. Преди беше стройна и силна, с мускули, изваяни от водата.
― Теб смущава ли те? ― питам Роуз. ― Не мислиш ли по цял ден за Кал с всичката тази апаратура, бипкаща по цял ден, и умиращи хора около теб.
― Там не мисля за Кал, не.
― Значи се свиква? ― интересувам се. ― Свиква се със смъртта?
Тя си сипва чаша вино.
― Предполагам, че никоя смърт не е същата като друга. Щеше да е ужасно, ако беше така.
Роуз сменя темата и ме разпитва за книжарницата. Съсредоточавам се върху въпросите ѝ, за да не се взирам в мама, когато се връща на масата. Разказвам им за Библиотеката за писма и как Майкъл иска да я каталогизирам преди продажбата.
― Бързо ще я купят ― заключва мама и Роуз се съгласява, че сградата е прелестна, а мама поклаща глава и добавя: ― Няма да я запазят. Ще я съборят и ще построят блок с апартаменти. Навсякъде наоколо израстват блокове с апартаменти. Зад твоя склад има друг терен.
Мама не е виновна, че книжарницата вероятно ще бъде съборена. Права е за апартаментите. Но след като го казва така, не мога да спра да мисля как тази чудесна сграда ще бъде изравнена със земята. Почти съм убедена, че тази идея не е убегнала на Хенри. Говори за книжарницата, все едно тя просто ще бъде предадена в нечии други ръце, под грижите на някой друг, който обича книги.
― Каза ли на хората за Кал? ― пита мама.
― Казах на Хенри. Но не смятам да съобщавам на други… В случай че се натъкнеш на София.
Очаквам Роуз да оспори решението ми. Да ме убеждава как е крайно време. Но тя промълвява, че също не може да изрече думите.
― Глупаво е, но съобщих единствено на шефа си в „Сейнт Албъртс“. Не желая да мисля за това по време на работа.
Храната пристига и мама споменава, че баба се интересува дали съм прегледала вещите на Кал, които ми е дала, преди да отпътувам.
― Още са в колата ― отвръщам. ― Ще стигна и до това.
Замислям се пак за онова семейство в чакалнята. Описвам ги на Роуз и тя си ги спомня.
― Беше бащата на момичето ― обяснява. ― Претърпял автомобилна злополука.
― И? ― питам.
― И той е добре ― успокоява ме Роуз, а мама въздъхва облекчено.
Кара ме да се чувствам по-добре, че мама я е грижа за някакво непознато семейство. Това означава, че макар смъртта на Кал да промени и двете ни, тя не успя да докосне душите ни. С мама бяхме там, когато Кал издъхна, и понякога се тревожа, че това пренастрои нещо фундаментално у нас. Че в онзи ден частица от човечността ни безвъзвратно се изгуби.