― Не особено добре. Защото слухът ми не е настроен на честотата на един тъпак ― заявявам и се обръщам, за да заваря още четири тъпака от училище.
― Може би слухът ти трябва да бъде настроен на честотата на един тъпак ― отсича Грег, а Ейми се смее и това го ядосва още повече.
Грег заповядва на приятелчетата си да ни хванат и ми остава време само колкото да се нахвърля на типа, приклещил Мартин.
― Бягай! ― крещя, след като онзи го пуска, но Мартин остава на мястото си. Храбра постъпка. Безспорно глупава. Но храбра.
Затътрят го пръв до колата, хвърлят го на задната седалка и тръшват вратата. Мен сграбчват втори и ме натъпкват в багажника. Последното, което виждам, преди да хлопнат капака, е Ейми, която стърчи на тротоара и се взира в мен.
Колата потегля и аз долавям ритъма на пътя. Би било много сдържано, ако кажа, че вечерта не се развива, както си представях. Ще ми се да бях от хората, които не се паникьосват, но не съм. Както се оказва, силно податлив съм на паника. Няма да ни убият, но ще ни причинят нещо гадно и на този етап решавам, че е най-добре да не си представям какво ще е то.
През цялото време, докато лежа там, се мъча да си обясня какво вижда Ейми в това момче. Опитвам се да си разтълкувам израза на лицето ѝ, преди да ме затворят в багажника. Яд към Грег? Страх? Съжаление към мен?
He е възможно да остане влюбена в Грег. И въобще, какво я е накарало да се влюби първоначално? Част от мен се радва, че той предприе подобно нещо, защото няма начин тя да е в състояние да остане с него след тази вечер. Любовта е безумие, но не шибано безумие.
Правя опит да преценя в каква посока може да отиваме на базата на скоростта. В началото се движат бавно и допускам, че причината е натовареният трафик по Хай Стрийт в петък вечер, което означава, че ни прекарват през града. Бавно, бързо, бавно. Съставям някаква схема в главата си, но нямам реална представа. Инстинктът ми подсказва, че са се насочили към пристанището в другата част на града.
Минават около петнайсет минути, преди да спрат. Един от тях отваря багажника, но Мартин се боричка здравата на задната седалка и той хлопва капака обратно, за да помогне на приятелите си. В последната секунда успявам да задържа капака, преди ключалката да щракне. Свободен съм, но не мога да побягна. И без друго не бих изоставил Мартин, но и няма къде да избягам. Бил съм прав. Намираме се на успоредния на доковете път.
Зад нас има разпръснати щайги, а напред се простира магистрала от две ленти. Покрай пътя се издигат няколко халета, но това е всичко. С изключение на тях мястото е пусто.
Докато чакам похитителите си, успявам да пратя съобщение на Рейчъл с местонахождението ни и зов за помощ. От уважение затварям очи, когато започват да събличат Мартин. До ушите ми обаче достига, че не се дава без битка. Отнема им известно време да свалят всички дрехи. Отварям очи и виждам как омотават лепенка около тялото му и близкия стълб. Имат няколко ролки, така че не се скъпят. Оставят го здраво привързан за стълба.
И после идва моят ред.
Всички заедно ме измъкват от багажника и ме хвърлят на земята. Нареждат ми да се съблека и започват да ме ритат, когато не се подчинявам. Няма да лъжа, предадох се доста бързо.
― Щом така отчаяно искаш да ме видиш гол, Грег, кой съм аз да съсипвам вечерта ти?
Коментарът ми спечелва още няколко ритника, но в далечината се чува сирена и най-сетне ме оставят да се съблека. Винаги съм бил убеден че не изглеждам добре гол, но обикновено решавам проблема, като избягвам огледалото, ако съм без дрехи. Днес не се налага да гледам в никакво огледало, но трябва да се примиря с факта, че новото гадже на бившата ми приятелка ме заснема за ЮТюб.
― Мръсник ― процеждам и той хваща лепенката и омотава отново и отново около мен. Минава ми през ум, че някои части от тялото ми никога няма да са същите, след като я разкъсам.
Грег приключва с лепенето и снимането и с доволна усмивка на мутрата си ми заявява, че мога да потърся клипчето в ЮТюб със заглавие „Тъпак“. Изказвам мнението, че определено тъпакът е този, който съблича дрехите на друг и го облепва с лепенка към стълб. Ясно е, че аз съм жертвата на тъпака.
― Мамка му, мразя те ― отговаря Грег.
― Повярвай ми, чувството е взаимно.
Тъкмо се кани да отпраши с портфейлите, телефоните ни и ключовете от книжарницата, когато се провиквам, че това вече е обир, а не просто шега.
― Ще можеш ли да практикуваш право с криминално досие?
Той приближава, снима още малко, преди да хвърли вещите ни на земята и се качва в колата. До голяма степен съм убеден, че Грег е от хората с внушителен мобилен интернет и ще бъдем качени, още преди да са отделили от бордюра.