― Що за човек причинява това на друг човек? ― питам Мартин, когато вече сме сами.
― Такъв, който си отмъщава за съсипан костюм може би.
― Наистина ли е същото? Това тук ми се струва далеч по-лошо ― поглеждам надолу към краката си. ― Толкова по-лошо.
Мартин поема дълбоко въздух и го изпуска бавно.
― Бесен си ― заключвам.
― Гол съм и съм залепен за стълб. Ето какво съм. Вината не е твоя. Не съм ядосан на теб. Помогнах ти да го оплискаш с маркуча. Искам да се концентрирам върху това как да се освободим, това е всичко.
― Изпратих местоположението ни на Рейчъл ― уведомявам го. ― Просто ще се наложи да изчакаме.
Покрай нас минават коли, но никой не спира. Не чувам клаксони, така че едва ли изобщо ни забелязват.
― Такъв си оптимист ― заключава Мартин след известно време.
― Ами, животът не отива на добре, напротив, проявява постоянство в това да се влошава непрекъснато. Така че какво друго ми остава?
― Но се чудя защо и Джордж не е оптимист? Някакво момче е започнало да ѝ пише в Библиотеката за писма преди три години и тя е почти сигурна, че знае кой е и го харесва, но не предприема нищо по въпроса?
― Какво момче? ― питам и той ми напомня, че е момчето, за което ми е казал на купона, някой, който ѝ оставя писма в „Гордост и предразсъдъци… и зомбита“. ― Пишат си от три години, защо не прави нищо?
Три години са дълго време да пишеш на някого. Това си е отдаденост. Нещо романтично е. Представям си как Джордж седи до витрината в книжарницата и ръси цинизми за любовта, а всъщност през цялото това време си е падала по таен обожател.
― Той дори може да не е момчето, за което го смята ― добавя Мартин. ― Възможно е да е някой психопат.
― Сега всички психопати ползват интернет ― оспорвам.
― Защо?
Предполагам, за да си набавят повече потенциални жертви.
― Защо Джордж не иска да се срещне с него? Ако наистина е толкова сигурна кой е?
― Бои се ― обяснявам. ― Тя е срамежлива.
― Не изглежда срамежлива. Изглежда враждебна и агресивна.
― Това е прикритие ― отвръщам и думите ме навеждат на размисъл за сестра ми.
― Добро прикритие ― казва Мартин, но ми се струва, че и той е стигнал до същото заключение, защото изведнъж ядът се изпарява от тона му.
Озъртам се за волвото на Рейчъл и се чудя дали е получила съобщението ми.
― С малко късмет Ейми може да се обади в полицията ― допуска Мартин.
Обичам Ейми с всичките ѝ недостатъци, но знам без капка съмнение, че не би се обадила в полицията. Ясно ми е, че не се е свързала с тях, след като изчезнах в багажника. Не записа номера, както би постъпила Рейчъл. Не скочи в такси, за да ни последва.
Рейчъл е тази, която очаквам. На Рейчъл пратих съобщение. Рейчъл е тази, която ще ни спаси.
като леко жужене във въздуха
Рейчъл
Към края на вечерята получавам съобщение от Хенри ― Помощ!, придружено от карта с точното му местоположение.
Слава богу, че имам причина да си тръгна по-рано. И че мога да обясня на мама как е възникнала спешна ситуация и с Хенри няма да ходим да танцуваме.
― Загазил е ― обяснявам и целувам двете с Роуз на тръгване.
Излизам навън и се обаждам на Лола, защото не възнамерявам да шофирам до доковете сама. Още с вдигането, тя задъхано признава, че съм била права.
― Идеята ти беше съвършена. Обединихме парите си и баба също се включи, така че ще успеем да наемем студиото на приятел на супер цена и да запишем всичките си песни, от първата до последната, всяка песен, която някога сме писали. Бихме могли да ги продаваме на последното си изпълнение и може би дори след това ― поема бързо въздух, но паузата не е достатъчно дълга, за да взема думата. ― Хенри ли търсиш? По-рано го видях заедно с Ейми и Мартин близо до книжарницата.
Не е задължително това да значи нещо, а дори да е така, Хенри не е извършил нищо нередно. Не крие, че я обича. Продава книжарницата, за да успее да си я върне. Знам го.
И все пак. За миг през главата ми минава идеята да изтрия зова му за помощ от телефона си и да се прибера у дома. Но той е мой приятел, а приятелите са за това и не мога да не го спася само защото има ужасен вкус за момичета.
― Рейч? Там ли си? ― пита Лола.
Бързо ѝ разяснявам ситуацията и от развълнуван тонът ѝ става тревожен. Дърпа телефона от устата си и я чувам да разказва на Хироко.
― Кажи ѝ, че ще отменим изпълнението в „Пералнята“ и ще я придружим ― долита отстрани отговорът на Хироко, но Лола не е голям привърженик на идеята.