― Помоли Джордж да дойде с теб ― предлага Лола. ― А ако тя не може, обади ни се и ще дойдем.
Шофирам до книжарницата, паркирам и пиша съобщение на Джордж, че ми е нужна помощ с Хенри. Не е толкова късно, но тя вече е по пижама ― синя на облачета, и не си прави труда да се преоблича.
Взема телефона ми, поглежда пинчето и ме насочва през Грейстаун към града. Дори не пускаме музика. Прекалено сме напрегнати, за да слушаме. Притеснена съм за Хенри и понеже Джордж е необичайно притихнала, допускам, че същото важи и за нея.
― След светофара вляво ― промълвява и се натъкваме на петъчния трафик.
Проследявам с поглед група момичета на моята възраст, облечени в къси рокли, с високи ботуши и искряща кожа, излезли за вечерни забавления. Изведнъж Джордж изстрелва как Мартин я е поканил на среща и тя му казала да я чака в „Тротоара“.
― Къде?
― „Тротоара“ ― повтаря тя.
И аз така си помислих, че каза, но за доброто на Мартин се надявах да не съм чула правилно.
― „Тротоара“ същият ли е като преди три години?
― В общи линии това е най-лошият клуб в града ― разяснява и после започва да се оправдава. ― Каза ми, че имам проблем. Не ме оставяше на мира.
Нямам право да я съдя. Таих злоба срещу Хенри в продължение на три години. Но все пак „Тротоара“? Не можа ли просто да му каже, че ще бъде в „Пералнята“ и да не се появи?
― Хенри беше с Мартин тази вечер ― казвам ѝ. ― Отидоха да ядат кнедли.
― Добре ― отвръща тя, но личи, че е нервна, докато ми дава насоки през центъра на града покрай основната гара и към доковете.
Намираме се на дълга отсечка от неосветен сив път, когато Джордж най-накрая казва да намаля скоростта.
― Някъде наоколо е.
Достигнали сме мигащата точка на картата, но не виждаме Хенри и това започва сериозно да ни тревожи. Отбивам и Джордж увеличава картата с върховете на палеца и показалеца си. Грабвам телефона от нея и го обръщам.
― Магистралата е двупосочна ― обяснявам. ― От другата страна е.
Правя обратен завой и зървам Хенри преди Джордж. Сияе в тъмнината; ръцете му са изпънати назад като на някой Караваджо от предградията.
― По дяволите ― изругава Джордж, след като забелязва Мартин.
Спирам близо до тях и изскачаме от колата. Голият Хенри Джоунс представлява забележителна гледка и полагам усилия да не си проличи, че ѝ се наслаждавам.
― Здравей ― поздравява.
― Здравей ― отвръщам. ― Както изглежда, загазил си.
― Голи сте ― отбелязва Джордж.
― Наистина ли? ― ахва Хенри. ― Не бяхме забелязали.
― Защо сте голи? ― пита Джордж.
― Защо си по пижама? ― интересува се Мартин, когато тя заобикаля до неговата страна на стълба.
― Наложи се да тръгна на бегом, за да те спасявам.
― Може би нямаше да се налага да ме спасяваш, ако не ми беше казала, че тази вечер ще бъдеш в „Тротоара“.
― Казах, че може да съм там.
Решавам, че ще бъде най-добре за всички да освободим Хенри и Мартин възможно най-бързо. В купето нямам нищо за рязане и отварям багажника, а там до кашона на Кал лежат ножици и по някаква причина нож за хранене.
Вземам ги и се взирам в кашона. Ръката ми инстинктивно докосва картона. Пръстът ми обхожда въпросителния знак, но не го отварям.
Джордж приближава и хлопва капака на багажника.
― Ти вземи ножиците и поеми Мартин ― казвам ѝ. ― За мен са ножът и Хенри.
― Ръката ти надеждна ли е? ― интересува се Хенри, когато започвам да режа.
― Относително ― отговарям. ― Ще бъда внимателна около чувствителните зони.
― Това е кожа. Цялата е чувствителна.
Кимам и бавно разрязвам лепенката.
― Как изглеждам гол? ― пита ме след известно време.
― Никак не зле ― отговарям.
― Може ли да приема, че това значи почти добре?
― Затвори очи ― настоява Мартин пред Джордж. ― Престани да ме гледаш.
― Режа около доста деликатни места. Наистина ли искаш да затворя очи?
― Радвам се, че намираш цялата история така забавна. Ако вие с Рейчъл бяхте голи и ние с Хенри се шегувахме, щеше да е съвсем различно.
― Отпусни ce ― подканва го Джордж.
― Да се отпусна? ― повтаря той. ― Ако не искаше да бъдем приятели, можеше просто да кажеш не. Налага ли се да се моля всеки ден? Дори не си направи труда да се извиниш.
Мартин изкрещява последното изречение и Джордж замълчава.
― Съжалявам ― промълвява съвсем тихо най-накрая.
― Какво? ― тросва се Мартин. ― Ще се наложи да говориш по-силно.
― Съжалявам ― повтаря по-високо Джордж.
― Извинението се приема ― отговаря Мартин.
― Внимавай с пениса ми, моля те ― обажда се Хенри и изведнъж цялата ситуация ми се вижда страшно забавна. Нищо не ми е било смешно от десет месеца. Обикновено смехът ми е престорен. Мъча се да правя шеги.