― Но те кръжат около улична лампа.
― Използват луната като ориентир, летят към нея, но не очакват да я достигнат и като се натъкнат на лампа или огън, се заблуждават. Мислят, че може това да е луната.
― Но лампата няма нищо общо с луната ― оспорва той.
― Но те не го знаят.
Оставаме там дълго. Хенри събува обувките и чорапите си, за да почувства водата по стъпалата си. Наблюдаваме нощните пеперуди. Хенри насочва вниманието ми към сянката на струите върху тревата, към нощната песен на коса, към светлинките по сградите. Подбира частици от света и ми ги поднася с думите:
― Виждаш ли? Красиво е.
Добираме се до книжарницата към два. Джордж, Мартин и Лола са взели такси, така че са ни изпреварили. Джордж и Мартин разговарят в градината за четене. Лола се е проснала в несвяст на литературното канапе. Джордж ни разяснява, че Хироко не е реагирала особено добре на предложението на Лола да остане.
― Изпи много за кратко време ― казва ни.
Слагам чаша вода до канапето и я оставям да спи.
Пиша съобщение на Роуз, че ще спя тук, а тя ми отговаря с картинка на усмихнато личице, което намига. Замислям се за целувката и как Хенри не спомена нито веднъж Ейми, откакто си тръгнахме от клуба, и ме обзема надежда. После преброявам случаите в миналото, когато е говорил за нея, и надеждата се изпарява.
Хенри вече лежи на пода, когато оставям телефона си настрана. Настанявам се близо до него.
― Помниш ли как баща ти ни убеждаваше, че това място е обитавано от духове ― промълвявам, заслушана в звуците в книжарницата.
― Според него същото важи за книгите втора ръка. Между страниците им живеят призраци.
― Ти вярваш в тях ― заключвам.
― Просто не ги отричам напълно. „Има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна философия не е дори сънувала!“.
― „Хамлет“? ― правя предположение.
― Много добре ― хвали ме и аз му обяснявам, че фразата е подчертана в Библиотеката за писма.
― Значи зад нея може би се крие нещо ― допуска той.
― Може би ― съгласявам се и си мисля за стрелкичката в „Море“. ― Виждала съм Кал, след като умря ― споделям. ― Халюцинация е, но е така реален. Дори ми мирише на ябълкова дъвка.
― Възможно ли е? ― чуди се той и аз го уверявам, че е.
― Може да имаш халюцинации за образи и миризми.
― И си убедена, че не е дух? Никога не си приемала, че е възможно да е това?
― Знам, че не е, но не мога да спра да се надявам да е. Понякога по телевизията върви негов любим сериал и аз се натъжавам, защото никога няма да научи как завършва. Мисля си, че ако е дух, поне ще може да гледа „Игра на тронове“.
― Може би там, където се намира, има канал, който постоянно показва „Игра на тронове“.
― И аз това си мисля. Не мога да си представя какво е да не съществуваш.
Протяга ръка, та да мога да легна върху нея и това прави мисълта за несъществуването една идея по-малко ужасяваща.
― Топла си ― отбелязва.
― Нощта е топла.
― Кал вярваше в тях ― казва Хенри и се връщаме на темата за духовете.
― Кал вярваше в какви ли не неща ― отговарям и той се засмива, все едно си е припомнил неделните вечери в нашата къща.
― Обичаше да ми пълни главата с разни теории за времето ― казва. ― Като например тази за растящата блокова вселена. Все още не мога да я разгадая.
― Теорията за растящата блокова вселена твърди, че миналото и настоящето се случват едновременно ― обяснявам и мисля за вечерта, когато Кал ни разказва за нея. Четеше какво ли не, неща от сорта на „Възникването на обекти“ от Брадфорд Скоу. Книгата призоваваше читателя да си представи времето като друго измерение, измерение като пространството. Караше го да си представи, че е в състояние да погледне вселената отгоре, да излезе от нея и да погледне надолу. Успееше ли да постигне това, би видял събитията от живота си, разстлани по същия начин, по който виждат предмети в пространството. Аз си представих времето, все едно е пейзаж, гледан от самолет.
― Кал вярваше в растящата блокова вселена. Тази, която твърди, че миналото и настоящето са реални, но бъдещето още не се е случило ― промълвявам. ― Наистина беше убеден, че миналото представлява място.
― Ами ти? Мислиш ли, че е истина? ― пита Хенри.
― Никога не съм се озовавала извън вселената; не мога да твърдя подобно нещо със сигурност.
Кал обаче беше категорично убеден.
― Мисли за това по следния начин ― казваше ми. ― Къщата, в която се намираме, не спира да съществува само защото я напускаме и същото се отнася до миналото.
― Приятна мисъл е ― промълвявам. ― Това, че нещата, които обичаме, още съществуват някъде.