завърших „Трамвай Желание“. Много секси.
Много тъжна. Накара ме да чувствам, че любовта
е нещо, което може да се разпадне в ръцете ми.
Желанието, от друга страна, е живо и пламтящо.
Но съм наясно, че не проявяваш интерес към нищо
от това, след като по думите ти си мъртва отвътре.
Всъщност, според мен си обратното на мъртва, за
да не мислиш за Кал. Заради това ли не си казала
за него на никого освен на мен?
Хенри
Скъпи Хенри,
Не мисля, че описах нещата точно по този начин.
Не съм напълно мъртва отвътре.
Не знам защо не казах на друг освен на теб за Кал.
Няма как причината да е за да не мисля за него,
защото така или иначе мисля за него непрестанно.
В момента прехвърлям отново и отново седмицата
преди смъртта му. Разказах ти част от случилото се,
но не всичко. В града се появи гигантска птица.
С Кал седяхме на плажа. Тъкмо бяхме хапнали риба
с пържени картофки и облизвахме солта от пръстите
си, когато тя кацна пред него.
Той ѝ подаде последния си пържен картоф, но птицата
не го прие. Взираше се право в него с очи, различни
от тези на всяка друга птица, която бях виждала преди.
Не ми хареса начинът, по който го гледаше, нито
начинът, по който ни последва до къщи като сив бич
в небето. Не ми хареса, че вече беше там, като
стигнахме.
Мама е запален наблюдател на птици и отвори книгите
си, за да определи вида. Изучи очите, клюна и краката
на птицата, но не успя да я категоризира. Крилете ѝ
искряха в тъмното също като перла със сини и зелени
отблясъци в зависимост от светлината.
В нощта, преди да умре Кал, го видях навън с птицата.
Прокара пръст по гърдите ѝ и тя не помръдна.
Тръгна към плажа и в сянката му на моравата имаше
нещо; в начина, по който птицата полетя над него
като съпровождаща го луна. Синьото и виолетовото
на нощта го поглъщаха и сега, като се върна назад,
виждам, че дори светлината ме е предупреждавала за
задаващото се. Мисля, че това беше знак. Според мен
получихме толкова много знаци и ги пренебрегнахме,
защото не вярвахме в тях.
Чудя се дали бъдещето не ни подготвя, та скръбта да
не ни погуби, когато се случи каквото има да се случва.
Рейчъл
Скъпа Рейчъл,
Аз вярвам в много неща, в които ти не вярваш ― както
знаеш, суеверен съм.
Но не вярвам, че бъдещето ни предоставя знаци. Според
мен поглеждаме назад и разчитаме миналото през призмата
на настоящето. Мисля, че ти постъпваш именно така.
Може би имаш нужда да гледаш напред и да започнеш
да разчиташ бъдещето.
бъдещето още не е настъпило
Хенри
Пиша съобщение на Рейчъл, за да се уверя, че е добре. Писмата, които разменихме този следобед, ми се струват важни. Бих ѝ позвънил, както постъпвах някога, но тя ми обясни, че складът няма стени и Роуз работи на дълги смени, така че когато се прибере, се нуждае от сън.
Аз: Какво правиш?
Рейчъл: Завършвам „Облакът атлас“. Хареса ми. Не съм убедена, че я разбрах напълно.
Аз: Не мисля, че си единствената.
Рейчъл: Все пак според мен е роман. Намирам, че историите са взаимносвързани. Всички герои имат същото родилно петно и в моя екземпляр някой е записал бележка на тема превъплъщение на душата ― който и да е авторът на бележката, според него родилното петно навежда на мисълта, че книгата е на тема превъплъщение на душата. Вярваш ли, че душите могат да се превъплъщават?