— Дресирано или просто гладно? — попита Стела.
— Попитайте него, госпожице! — отвърна Индира с точката менте; предразполагащата й усмивка бе угаснала — тя не обичаше профански въпроси.
Камерата забърса от край до край надписа над главата й: „Храненето с извара — процес на естетизация“.
— Не е ли твърде естетски вашият пърформанс? Извинете за директния въпрос!
— Това е само една реплика — каза дамата.
— Реплика на кого, на какво?
— На великата Марина Абрамович!
Блаже, немият свидетел по принцип, не се сдържа и прихна: „На майка му дивия!“…
На другия ден Стела монтира материала и повика Евтимов да хвърли едно око. Босът се забавляваше, особено много му харесаха момчето и момичето в кожени костюми, целите в синджири, катарами и синци, със стилизирани юзди в устата. В облаче над главите им, като в комикс, пишеше: „Като няма пари за изкуство, яжте фъшкии!“
— Здравата го зачукват на демокрацията! — каза доволен Жоро Евтимов. — Добре! Добре! Получило се е.
Но подир малко, когато секретарката донесе кафетата, вече преосмислил видяното, той даваше заден ход.
— Получило се е сатира, мила! Трябва да го огледаме от всички страни… Нямаме интерес да ни смятат ретрогради, неприятели на новото изкуство.
— Какво му е новото? — Стела повиши тон. — Това са ментърджии. Да не говорим, че половината бяха дрогирани…
— Искаш да кажеш, че зад пърформанса въртят наркотърговия?
— Както зад много днешни фасади, шефе! Не се прави на застрелян!
— И все пак трябва да сме предпазливи, да не повтаряме грешките на тоталитарната партия… Партията гонеше модернизма, гореше го с нажежено желязо, защото глупавите старци се плашеха, че изкуството ще им вземе властта! Пълна илюзия: изкуство власт не сваля!… Бай Тошо, ако беше малко интелигентен, можеше още да ни управлява… Изкуството е най-добрият начин за отклоняване на вниманието на масите по-далеч от властта. Ама това само американецът го разбира: тия пърформанси са негово изобретение!
— В такъв случай всичко е окей? — погледна го Стела.
— Не, мила, не без премонтиране. Всякакви елементи на сатира, на гавра, изобщо на отношение — вън! Ние сме обективна телевизия, независима и надпартийна.
— Без мен! — Стела стана и взе чантата си.
— Това е твой проблем. — Той не се опитваше да я задържи. В погледа на възпалените му очи се четеше подтекст: „Няма къде да идеш! Ще кацнеш пак на рамото ми… Изварата е тук!“
Напоследък нещо ставаше с вродения оптимизъм на Беса Марковска: започна да се съмнява, че е придобит. Населението взе да проявява апатия към екстрасенсите, обръгна или просто нямаше финансови възможности да подкрепя паранормалните импулси на обществото. С две думи, нейните приходи силно спаднаха, а на всичко отгоре правителството въведе налог за екстрасенски услуги и на всички екстрасенси се наложи да се пререгистрират като природолечители или програмисти по опазване на околната среда. Затова тя се зарадва искрено, като видя Росица.
— Заповядай, Роси! Тъкмо чаках някой, че да сваря кафе, сама не обичам да го пия!
— Свари от турското! — каза Роси с измъчена усмивка. — Събраха се много неща за гледане…
— Знам, мила, чух! — Веса имаше предвид взрива в пицарията. — Съчувствам ти! Каква жестокост, какви нрави!
Росица заплака.
— Все на мен ли, Господи! Все на мен ли? Нямам сили вече, не издържам.
За да отклони вълнението й в друга посока, Веса попита дали е била застрахована. Всичко било още по-усложнено: ипотекирана е, теглили са заем срещу нея, нали събират средствата за търга. Сега трябва да направят ипотека и на вилата в Кенар или просто да я продадат, безизходицата става неизбежна.
— Така сме всички, душа! — Веса следеше кафеничето да не кипне, раздвояваше вниманието си ту към гостенката, ту към котлона, но забеляза, че емоционалният градус на Роси се прибира в нормата. — Всичко е от нашата бедност, от нисък стандарт. На сиромаха кравата му умира, тъй е открай време!… А нямаме изгледи да забогатеем, това и на децата е ясно… Да имахме някой петролен кладенец като в Либия… В Либия аз съм ходила, знаеш — там нафтата тече като чешмата. Само пълни барелите!… Те им викат барели… И гущерите ще ги затрупат!… Ние какво имаме — по същество нищо!… Една плоча под нас, която ни тегли с магнита си, не ни дава да се измъкнем от гравитацията!…
— Нали беше казан, дето сами се дърпаме надолу… Сега пък плоча!