— Ти си Гяуров! Познах те!… Ти си Гяуров, аз лъжа! Повярвайте ми, другари, лъжа!…
Като разказваше случката на маса, Лющеров винаги завършваше с хепиенд: как Гяуров го прегърнал и му простил лъжата, дал му адреса си в чужбина и веднъж Жоржет му ходил на гости, а Мирела Френи, Гяуровица, лично му направила италианско капучино. Един епилог, на който, естествено, никой не обръщаше внимание.
Съществува мнение, че лъжата в изкуството не минавала, но това не се отнася за нашата географска ширина и дължина. Жоржет Лющеров стана артист, игра на много софийски и провинциални сцени и в много трупи, дълги години бе директор на театрите в Русе, Ловеч, Шумен, Видин и Добрич; беше личен приятел на големците на окръзите; от своя страна пък големците бяха меценати, спонсори и духовни наставници на чадата на Мелпомена. Бяха времена весели, сити, телесно — задоволени; времена на нирвана. Лъжливи като всички нирвани, родени от въображението на ленивия човешки мозък. В една прекрасна заран, подир Луканови зими, шокови терапии и структурни реформи, Жоржет се събуди, увиснал на една пенсия, с която можеше да купи месечно трийсет и два хляба, пет килограма скумрия или револвер „Макаров“, хит в оръжейното пространство, произведен впрочем в почти неизвестното градче от Дунавската равнина Стари хан. Но пенсионираният, вече застаряващ лъжец не искаше да повярва на промяната. Още имаше старите връзки, инстинкта за оцеляване и вярата, че лъжата като антипод на истината има същите възможности за съществуване на тоя свят, затова той не трябваше да отстъпва от избраното си поприще. С помощта на приятели от старата партийна номенклатура взе кредити от две банки, остъкли една съборетина недалече от хотел „Рига“, събра млади рускини, украинки и румънки, със стаж по специалността, и откри пийпшоу „Дунав-пийп“. Той ги лъжеше, че ще ги води по-нататък, към световните подиуми на зрителната наслада, към Виена, Париж и по на север, към Скандинавието, ерогенната зона на богата и щедра Европа. Тази лъжа се котираше добре, пийпенцата, както викаше той галено на момичетата, галейки заоблените им търтички, кълвяха обещанията му и приемаха тяхното забавяне, особено след падането на Шенгенската бариера. Но една лъжа никога не можа да пусне дълбок корен — лъжата, че им плаща навреме и добре. Поради което текучеството в заведението му вземаше все по-застрашителни размери. Стигаше се понякога до крайно неприемливи за зрителите положения: на подиума се виеше само едно „пийпенце“, с бикини тип „мокра връв“ в чатала, и въпреки уверенията на диджей Жожи: „Тази вечер, дами и господа, сме поканили да ни гостува една-единствена, нетърпяща конкуренция и съперничество, неотразимата мис Кони, Корнелия Мамулуй, което на български означава «Кълбовидна мълния»!“… Въпреки гръмкия анонс интересът на публиката спадаше към десетата минута и кълбовидната мълния оставаше да кръжи самотна в опразнения салон още броени минути.
За да не се стига до подобни крайности, Жоржет Лющеров бе предвидил едно резервно депо от млади момичета — резервни играчи, за да са му подръка, когато се наложеше. Това бе едностайното таванско помещение над пийпшоуто, преградено с шумозаглушителен сандвич по средата и превърнато в две кабини с два телефонни апарата. Това бяха телефони на доверието, еротиката, две островчета за самотни Робинзоновци, преминали към самозадоволяване по кабел по липса на жива плът подръка. Номерата на телефоните можеха да се видят във всеки брой на регионалния печат, в полосите за реклами на компаньонки, жигола, ясновидските сеанси с карти „таро“ и съобщения за хепънинги на мастурбаторите, където „под наблюдателни женски погледи ще показват умения и сръчности ентусиазирани младежи“…
… Жоржет Лющеров се приближи до вратата — сандвич и долепи ухо: оттатък се чуваше знойно пъшкане, тих кикот и нечленоразделна реч, стичаща се на свободни струи, като разноцветните бои по платното на нашенски имитатор на Дали.
— Още не е свършила! — тихо каза той, като се отдръпна от вратата.
— Ами прекъсни я! — извика жената координатор на еротичните телефони, свита в своя ъгъл, в който винаги не достигаше кислород за дишане.
— Не, нека пердаши! Това са импулси, мила!
— А долу ония стоят и люпят семки!
Координаторката бе жената, с която Жоржет живееше от няколко години в безбрачие, но и в невъзможност да сложи край на тази връзка. Беше по-млада от него с десет години, с бръчици покрай устните от усмивки — някога безгрижно — закачливи и безсъдържателни, с напредването на възрастта — все по-иронично — ревниви. Тя ревнуваше Жожи от „пийпенцата“ и за да я отдалечи от тях, той трябваше да направи отклонението с еротичната централка, на която я сложи за шеф. От своя страна Роза — това бе името й — напоследък вдигна мерника на една от операторките на еротичния телефон, към която Лющеров проявяваше нездрав интерес. Операторката бе дошла наскоро от районния телевизионен център, имаше чене, ако се съдеше по това, което се чуваше по време на сеансите й зад вратата. Жожи често долепваше ухо да послуша и тя го усещаше как целият реагира с вече затихващите си пенсионерски слабини. Боеше се, че в някой издебнат момент, когато нея нямаше да я има, старият коцкар можеше да се вмъкне оттатък тъкмо когато оная е разгорещена до точката на преминаване от едно агрегатно състояние в друго, и тогава ходът на живота можеше да вземе напълно противоположна посока. Имаше предвид живота на Лющеров, човек с един прекаран инфаркт на миокарда; такива индивиди, според брошурата на китайката Хао Лин, трябва да забравят за секс в деня на навършване на петдесетата си година. Роза нямаше нищо против пръдльото да се възнесе от грешната земя, но държеше това да стане поне в деня, когато излязат от нотариуса и тя прибере документчето за собствеността на нейно име, приписана легитимно по правилата на играта. Затова държеше Жожи по-далеч от Стела, а за да е още по-сигурна в раздалечаването, бе замислила да свалят операторката долу при гърлите — без това рускинята Натали бе напуснала наскоро шоуто, примамена от столичното заведение при Лъвовия мост.