Долу гърлите наистина чакаха и можеха да загубят тонус за репетиция; Лющеров открехна безшумно вратата и се вмъкна оттатък, изпратен от зоркото око на Роза.
Стела бе свършила с лакирането на ноктите си, чакаше ацетона да излети, разперените й пръсти със седефени шлемчета стърчаха насреща му някак си заплашително. Тя притискаше слушалката на рамото си с брадичка и довършваше последните въздишки към партньора на другия край на тела.
— Свършвай вече, миличък… Твоята Венера те моли, настоява да побързаш… Добре беше, нали?… Утре пак ще те чакам, по същото време… Ще бъда по същите дантелени гащички, които тъй много харесваш… Черни, като пещерата на насладата, в която бяхме допреди малко… Усещаш ли копринената им мекота? Скърцането на дантелката?… Обувам ги вече, миличък, достатъчно за днес! Чао! Ще те чакам!…
Тя затвори телефона. Изключи го от мрежата.
Жоржет Лющеров премлясна с устни.
— Страхотна си! Какъв шлайфан глас! Във ВИТИЗ няма такава чистота, такова извайване на нюанса!
— Но искаш да ме правиш пийп-гърла! Трябва да ми застраховаш глезените — не съм свикнала да стъпвам на ония шила, двайсет сантиметра над земята!
— Ще се справиш, мила, налага се, както вече разбра… До идването на заместничка на Натали. Ти си много талантлива, свръх, бих казал… А на телефона ще идваш винаги когато пожелаеш: твоите импулси са си твои — заработени, кой може да ти ги отнеме!
Беше от великите досадници и с удоволствие можеше да го прати на майната му, както скъса с боса Евтимов, ако имаше други източници за препитание. Другите източници за съжаление бяха пресъхнали като стубели на старинни чешми, останала бе тънката струйка на шоуто, да блика на пресекулки: пийп… пийп… пийп…
Когато слязоха в салона, Роза бе ги изпреварила и бе донесла на момичетата по кебапче върху филийка хляб и кафе без захар.
— Само по кебапче! — напомни Лющеров строгата диета на балерините. — И никакви коментари по темата!
— Стига бе, шефе! — обади се Ивет, брюнетка с плътни вежди, които почти се допираха високо над носа и напомняха лястовичи крилца. — Сто пъти вече го слушаме твоето предупреждение!
— На Стела не съм го казвал!
— Окей! — каза Стела. — Не си падам по кебапчетата!
— Но за алкохола не си прав — продължи Ивет. — Той разгражда мастите: дебело пиянде виждал ли си, всички са чирози!
— А, не! Не си права, Иве! — намеси се и Роза. — Алкохолът превръща захарите в мазнини!
— На бас! Сложи десет марки и ще звъннем за една консултация! Аз тая наука съм я учила три години в техникум!
— Как се казва тоя техникум? — попита Жоржет, сигурен, че такъв техникум няма: той не обичаше всяка лъжа, която не е негова.
— „Баба Тонка“, за сведение.
Момичетата прихнаха: кой го знае има ли го, няма ли го тоя техникум!
Когато привършиха със закуската и кафетата, Роза вече бе превъртяла ролката на канкана — все още неовладения колективен номер от програмата. Момичетата се подредиха в редица, подръпнаха ластиците на анцузите, сплетоха ръце.
— Три — и! — извика Жожи и подскочи насреща им. — Ляв крак! Десен!… Рамо… цица… Темпо! Темпо!… Главите високо!… Та-ка! Та-ка!… Продължавай!