Профилакториумът беше тъмен, всички спяха, само екранът на телевизора в трапезарията трептеше: Никсън гледаше румънски канал; в ъгъла Ачо спеше, както спят ромите — завит презглава.
— Защо не лягаш? — попита Стела.
— Чакам теб!
— Що за мераци?
— Ти си ми законна, ще спя при теб.
— Кредитът ти е изчерпан, Никсън, казано в прав текст. Откъде да съм сигурна, че не си серопозитивен?
— Глупости!
— Регионът гъмжи от лолитки… Като папатаци със съмнителна кръв… Трябва да влезем чисти в Европа.
— Голямо си дрънкало!
— Става дума за цивилизованост. Ако те попитам имаш ли презерватив, ще запръхтиш… Имаш грънци!
Ники се притесни от този разговор, воден в присъствието на непознатото момиче.
— Ивет ще спи при мен! — каза Стела. — Сори! Нарушаваме законните ти права, но не може без хуманизъм от време на време; най-дефицитният продукт на българската сергия…
… На заранта дойдоха Джими и Данмарк. Стела беше под душа, а Ивет пържеше филии на газовия котлон. Джими я огледа от глава до пети.
— Дядовата ръкавичка набъбнала, както виждам… Ти като каква се явяваш на терена?
— Колежка на Стела, шефе! — каза Ивет. — Не бъркам, нали? По ирисите ти чета, че си баровец!
— Моля?
— Имаш язва на дванадесетопръстника, нали? Подсети ме някой път да ти спретна една ирисова диагностика…
— Коя си ти бе, как те викат?
— Иванка!
Стела се появи с хавлиена кърпа на главата.
— Мина без моето представяне… Иве, това е нашият гуру, господин Диамандиев, истински диамант със сто двайсет и осем ръба!
Джими беше ошашавен.
— Ега ви в мадамите! Кой господ ви събра в една клетка!…
В петък вечерта шоуто затвори поради внезапното напускане на Корнелия и едно украинче, които бяха повикани от Наталия с факс: Лъвов мост продължаваше да обезкървява заведението на Жоржет Лющеров. Върнаха се в Профилакториума, но не можеха да си намерят място от неочакваното бездействие. Слязоха към Колелото отново; едно БМВ им предложи услугите си, да ги закара към центъра: беше самият Данчо Марков! Още в колата потърсиха по мобилния телефон Джими. Откриха го в „Приста“.
Можеха да останат да вечерят при Йоргаки, но митничарят упорито отказваше, верен на принципа си да не се появява по заведенията, докато носи митничарската униформа. Откара ги на вилата в Липака.
Ноемврийският вятър, който пълзеше над Дунава, бе свалил листата от дърветата и храстите; вилата се гушеше между клоните им, твърде невзрачна в сравнение със сградите в района.
— Това ли е ранчото ти? — попита Стела, когато плътните порти се затвориха зад тях. — Малко е скромно за възможностите ти; по-скоро доколкото се досещам, отколкото да знам нещо по същество.
— Очевидното не всякога е меродавно — каза митничарят. — По диамат винаги даваха примера със слънцето, което изгрява и залязва — нещо очевидно, но дълбоко невярно в същността си.
— Митничар си, но нямаш нищо общо с Русо — похвали го Стела.
— Кой бе, Стелче, Жан-Жак ли имаш предвид? — попита Ивет, за да демонстрира интелигентност.
— Наивиста, с картините… Какво съчетание е демонстрирал миналият век! Митничар — наивник! Да се пукнеш от смях!… Или се е правел на наивен, докато е цапотел по платната, през свободното от кражби време!
— Тихо де! — смъмри я Джими. — Добре, че домакина го нямаше, да те чуе…
Домакинът бе отишъл да включи климатичната инсталация: по тръбите премина тръпка, тръгнала някъде откъм подземието.
Вилата на митничаря се оказа с два етажа под повърхността на ранчото, като църквите, строени през турско, за да не се набиват в очите на светската власт…
Микровълновата печка затопляше светкавично пържолите и кебапчетата, които бе им завил Йоргаки; от фризера вадеха заледени бутилки водка и лед за уискито. Данмарк се отпусна и изпя с голям успех „Поручик Галицин, не падайте духом“ и още две парчета на Висоцки. Прочете им вицове и от колекцията си, водена още преди десети ноември; смяха се повече на най-новите вицове за митничари: „Сто митничари, заровени до гуша в пясъка. Що значи това?“ — „Недостатъчно пясък!“…
Момичетата се напиха, излязоха на терасата да погледат хоризонта към реката, но не се виждаше нищо от ситния дъждец, който бе почнал да иде на талази от Румънско и навярно скоро щеше да се превърне в първия за годината сняг.
Докато те бяха отвън, мъжете оправиха двете спални и шепнешком хвърлиха чоп — кой с коя. Ивет се падна на Джими.
— Черничкото е твое, ще го оправиш ли? — Данмарк не бе сигурен дали Джими ще уважи чопа.