Но както в една къща човек чува, усеща и знае всеки миг какво става от мазето до тавана, така и в село като Градуил никакви потайности, загадки и мъглявини андромеди не оставаха не разбулени, необяснени. Населението на селото, вярно, бе малобройно, но това бе население будно, неможещо да спи поведе от три-четири часа на нощ по причини от здравословен, безпаричен и най-вече есграонен характер. Въпреки набезите по вечерна доба и отстраняването на помияра населението на Градуил знаеше за връзката на Неделчо и Величка, следеше нейния ход и развитие. Бе регистрирано и спадането на градуса й напоследък, охладняването. Случайни подслушвателни уредби, комшийски тип, бяха засекли няколко спречквания между двамата, както и пряката Неделчова закана срещу напълно невинните пернати във фермата: „А на тия мърши ще им видя сметката някой ден!…“ Така че да се открие авторът на злодеянието не беше особено трудно, още повече, че имаше и свидетел(ка), забелязала в ранината Неделчо да се приближава към оградата на кокошарника и да ръси като сеяч зърно от пластмасов съд (кофа).
Следователят Буйнезов лично сложи белезници на Неделчо и го откара в Стари хан, където го държа четирийсет и осем часа и го пусна срещу парична гаранция. Той изпрати по факса данните от произшествието в Градуил и след няколко дни прочете в таблоидите: „Масов убиец на бройлери вилнее в Подунавието; проблемът с изхранването на народа с птичи мръвки ще се решава чрез внос“…
Дами преглътна и тази беда. Събра с жените мъртвите птици, откараха ги в обща гробница в края на селото и ги заляха с нафта, а помещенията измиха и варосаха отново. Но бе вече късна есен, да зареждат с пилета пред наближаващите студове бе неразумно, затова оставиха фермата в покой до февруари, с настъпването на пролетта и с Божията воля да продължат по-нататък.
Ударът по бизнеса на Дами обаче имаше съдбоносни последствия за стария Диамандиев. Колкото и да се мъчеха да скрият от него лошата новина, накрая той разбра, адреналинът в кръвта му достигна фаталната граница; откараха го по спешност в града, но сърдечният удар не бе предотвратен. Няколко часа преди края около леглото му се събраха двамата синове и снахата Росица. Петър Диамандиев бе в съзнание, дори опитваше да се шегува.
— Виждам, че сте в пълен състав… Веднъж да ви видя, двамата братя, в консенсус… Е, татко, знаеш, че никога не сме се карали! — опита се да му възрази Джими.
— Бе не сте, ама и не сте вървели в една бразда… Както и да е… Тъй върви светът, не можем да го променим, разбра се… Нищо не успяхме да променим, защо бяха тия мъки и напъни…
— Не говори, татко! — Дами седна до него, докосна ръката му. — Не трябва да се вълнуваш, знаеш, че…
— Знам. Млъквам… Всичко е изприказвано… Колко е часът?
Казаха му: минава два следобед.
— Няма смисъл да… Поизлезте, разходете се, пийте по кафе. Елате към шест… Дядо умря в шест, казвал съм го и друг път… И оня апарат за кръвното показваше шест… върхът на… Задъхвам се, въздухът е малко…
Той притвори клепачи, едва ги удържаше; помислиха, че се унася, че може би настъпва краят, въпреки че до шест имаше време. Отвори ги. Спря поглед на Росица, забеляза сълзите, потекли по страните й.
— Сълзи да няма! — Гласът му бе отпаднал, но същата строгост, даскалската, бащината, която познаваха добре, още се усещаше. — Няма смисъл да плачете, не го заслужаваме… Не го заслужаваме. Питаше ме лекарката за поп… Поп викали вече за причестяване. Няма смисъл да го разкарвате… Цял живот са ме учили да не вярвам… И аз ги учих, децата… Децата… На какво ги научих?…
Думите му започнаха да се повтарят — едни и същи, после ставаха все по-неясни, неразбираеми, прилични на бълнуване. Следваха ги дълги паузи на мълчание, в което се чуваха само ритмичните вдишвания и изтласквания на дробовете. Към шест и този шум вече затихна. Сестрата включи монитора и на екрана се видя отровнозелената лъкатушна черта на живота, ставаща все по-права… все по-права…
Едва в самия край.
Ивет бе работила една зима като санитарка в очна клиника, оттам бяха познанията й по ирисова диагностика; лекарите ценели любознателността и открития й характер. Един от тях дори се увлякъл по арменския й темперамент, предложил й да избягат в Гърция, там смятал да отвори клиника, а Ивет да му бъде пръв помощник. По-късно той осъществил намерението си донякъде, без да бяга, като взел жена си и децата и отишли да берат портокали из егейските плантации. На Ивет се сетил веднъж да изпрати картичка от Александропулос, в която я питал съгласна ли е да гледа един богат старец в инвалидна количка; богат не чак като Онасис, но също бил корабопритежател. Ивет отвърнала, без да се замисли: „Съгласна съм!“, само че докторът нямал възможността да чуе положителния отговор: като истински нашенец в разсеяността си той бил пропуснал да напише адреса и изобщо координатите на въпросния Онасис II, а без координати — върви го търси като бисерно зрънце из пясъците на егейското крайбрежие!