В самата клиника също настъпили хаотични изпълнения, довели до създаване на многополюсен модел, като всеки от полюсите искал да приватизира лечебното заведение и го превърне в частна собственост. Опорочени били и трите публични търга: спечелилите на първия тур губели на втория, клиниката минавала от едни ръце в други като жилищен дом по време на Сталинградската битка. Накрая общината се видяла в чудо и разформировала лечебното заведение, като разпръснала кадрите и инвентара между съседните болници и поликлиники. Само най-нисшият персонал не бил желан никъде и имало опасност да остане буквално на улицата. За Ивет, разбира се, имало покрив над главата — апартаментът на Бедрос Дамаджаната; той се навил да му шета из къщи, но не можел да й предложи работа по неговата специалност — шлифоването на диаманти е в топлистата на занаятите. Неподозиран резервен парашут се отворил по някое време и тя се приземила на дансинга на Жоржет…
Ивет нямаше илюзии, че е родена за тази работа, и не смяташе да й се посвети за дълго; парите, които й плащаше лъжльото, също бяха лъжлива заплата, по-скоро социална помощ, но не можеше да се лиши и от тях. Дансингът бе временната чакалня, докато се получеше новата картичка от Александропулос — тя вярваше с вярата и надеждата на осемнайсетгодишните, че рано или късно ще се получат истинските координати, че може да пристигне направо самолетен билет и предплата, както бе чувала да става между деловитите бели човеци.
Междувременно клиентка на ювелира (Ивет я подозираше, че му се натиска и фактически иска да я измести от неговата сфера на влияние…), та тази жена, доста несимпатична, й каза веднъж, че иска да я запознае с австралиец, дошъл да си търси българка за жена — една мода, зачестила напоследък по тия краища. „Дай го насам! — извика Ивет. — Кенгуру да е, вземам го на рамо — от воле!“ — „Човекът е почтен, Иве! — каза жената, леко обидена от сравнението. — Имал верига от хотели и намеренията му били напълно сериозни!“ — „Глътвам го за отрицателно време! Само копчетата му ще изплюя!“, довърши заканата си Ивет. Жената ги запозна неофициално и набързо, но австралиецът имал спешен ангажимент и се уговориха двете страни да се срещнат на другия ден в „Приста“. Колкото и да се пишеше нафукана пред зрители и слушатели, насаме Ивет изпадна в депресия, изпи две дози лексотан; с наближаването на часа на срещата се усещаше „пред изкукуригване“, затова кандърдиса Стела да я придружи — само за първите десетина минути, а нататък — с Божията воля — ще се оправя сама. Отидоха по-рано в кафето и заеха маса, откъдето се виждаше добре пространството отвън, в което трябваше да се появи мъжът.
Той закъсня — за да потвърди българския си корен, — но през стъклото изглеждаше изтупан: имаше сиво-бяла кожена шапка, вероятно от австралийско животно; пардесюто му бе метално сребристо, с дискретна тъмна нишка. Държеше букет лилави хризантеми, купени от „Гербер“ наблизо: бяха ги видели преди малко и не бяха от най-скъпите. („Стиснат като всеки баровец!“) Почакаха да се завърти около оста си, за да огледат профилите му: носът му бе малък и прав, устата — малко вдадена навътре, а брадичката — леко изпъкнала, но не чак като при „обратната захапка“.
— Не е „обратна захапка“, как ти се вижда? — попита Ивет, страдаща от непоносимост към хора с енергична долна челюст: беше й внушено, че са перверзни по природа, годни за лидери, но тиранични за съпрузи.
— Спокойно! — През цялото време Стела се мъчеше да смъкне напрежението й. — И не се втренчвай толкова в детайлите. Иначе рискуваш да си останеш кючеклийка до пенсия!
— На години как го намираш?
— Между четирсет и петдесет.
— Уха, татенце! Няма ли да ти преседне крехко месце?…
— Има потенциал най-малко още двайсет — продължи Стела. — Не ти трябват и повече: ще си минала четирийсете, когато сексът за жената става рутинно занимание, понижаващо качеството на вагиналната флора.