Стела не вярваше в паранормални явления; неприятните съновидения си обясняваше с предстоящи здравословни проблеми, нещо като сигнали за разклащане в имунната система. Или че я очакваше — в най-невинната форма — някоя неприятност. Като разправията с Лющеров на заранта.
— Какви са тия изпълнения, Стела ви? — попита я, като й сервираше кафе — менте в пластмасова чашка. — Какви сигнали достигнаха до умореното ми ухо?
— Моля? — погледна го тя. — Говори веднъж в прав текст, без евфемизми!
— Някой се е опитал да подлее вода на дружката си? — Оня не можеше да излезе бързо от гамата.
— Ивет ли е подала оплакване?
— Изплакване, по-точно. Снощи ми изплака, че вашият австралиец си дигнал чуковете, без да й каже нищо определено… Зарязал я, с една дума.
— Техен проблем.
— Но ти да си правила някакви изявления все пак?… Не може така, без нищо…
— Срещу Ивет? Шефе, бъркаш ме с някого! Никакви изявления не съм правила.
— Не са хубави тия работи, не са… Не обичам скандали и сплетни! Или ще работим джентълменски, или да скачаме колективно в Дунава, заловени за ръце… Влез, Иве, влез!… Тъкмо обсъждаме твоя случай!
На вратата бе се появила Ивет, случайно или режисирано; Стела скочи демонстративно.
— Няма случай!… Къде ме търсите мен? Рекъл — казал — това не е в природата ми… Ако не сте го разбрали досега, по-зле за вас. Не съм шушумига!
И се прибра в Профилакториума.
Никсън и Луко пиеха греяна ракия, на печката къкреше чайник; на въженце съхнеха пелените на Касандра. Мисълта за нейния Алекс я прониза в този миг и тя си помисли, че понятието „гузна съвест“ не е само книжна метафора: почти не бе се занимавала с пеленките на Алекс и гузната й съвест само напомняше тази подробност… Реши да тръгне за Търново начаса.
— О, „Жена за австралиеца“! — Луко я приветстваше с димяща чаша. — Имаше такъв филм! Ще пиеш ли нещо загряващо?… Или предпочиташ австралийска текила?
Значи Ивет, в раздразнението си, вече бе ги посветила в операцията на карнобатския свекър. Не счете за необходимо да влиза в разговор, само му се изблещи по момичешки и се качи в стаята си. Нахлузи вълнения чорапогащник, обу „алените терлички“ — ботинките, които бе купила на битака в Търново и носеше вече шеста зима.
Когато слезе на двора, студът й се видя омекнал; имаше време да вземе автобус до старопрестолния град и да се върне вечерта за представление. В същата минута видя ладата на Дами Диамандиев да влиза през портала и си помисли, че това не е случайност, а чиста Божия намеса…
Дами бе идвал до фирмата за фуражни смески, от която купуваше храната за кокошките — имал да внася една сума за няколко тона, дадени му на кредит; той превел сумата по банков път, но му съобщили, че има промяна в цената и се налага лично да дойде до Русе. Обясняваше на Стела подробности, които до известно време не я интересуваха. По-точно до момента, когато каза, загледан в нея с невиждащ поглед:
— Нещо става, което не можем да разберем… Носи се около нас… Доларът е скочил от трийсет на шейсет лева. За седмица!
— Инфлация, доколкото разбирам от валутни сделки — каза Стела.
— Скоковете не са добри. Рублата стигна по същия начин до хиперинфлация. Логично е да стане и при нас.
— Хлябът сега е двайсет лева. С колко процента ще скочи?
— С пъти, не с проценти. Умножи го двайсет, петдесет пъти… Знае ли човек?!
— Хиляда лева един хляб! Възможно ли е?
— Всичко е възможно! Чели сме в книгите как с чували с пари са ходили до фурната… Може да е дошъл и нашият ред?!
Тя се засмя, като го гледаше отблизо в очите.
— Пепел ти на езика!… Впрочем, ако не прозвучи дебелашки, бих казала, че всичко това вече слабо ме интересува… Само след някой ден ще съм на другия край на планетата. На другия полюс от двуполюсния планетарен модел!