— Ти си моята звезда!… Все не остана време да те питам как от Параскева се прекръсти на Стела; псевдонимът какво е — част от маскарада или желание да бъдеш друг, да бягаш от себе си?
— То е едно и също.
— Да бе, какъв съм застрелян… Но какво исках да кажа?
— Само да не захленчиш на рамото ми, че те изоставям. При свободния пазар и бракът е бизнес: съчетаване и разминаване на интереси. Надявам се, че си прагматик, драги Никсън, и тези неща са ти ясни.
Никсън се помъчи да скалъпи една прагматична усмивка, но не му се удаде напълно. Погледна остатъка от питието и вдигна тост с последната глътка.
— Ми да живее либерализмът тогава!… Австралийският, защото нашия не го виждам и след сто години… Знам, че си желевистка и ще те заболи, но това е истината: няма почва твоят либерализъм у нас, сори!
— И това е още една причина за заминаването ми! — каза тя.
Методи Мерджански се бавеше. Мъжът на рецепцията изчете и последния вестник и го върна на телената стойка, където няколко от днешните таблоиди чакаха клиентите на хотела. Клиенти нямаше по това време на годината. По тази причина изключваха парното към полунощ, пестяха нафтата; в бара беше хладно, а джин — тоникът направи устните на инженера метално синкави, като цвета на материала, от който майстореше стрелящите играчки в планинската вила. Нуждаеше се от една затопляща водка, но се виждаше, че не смее да си я поръча по финансови причини: той бе привършил спестяванията от спецпроизводството, а постъпления от верото нямаше; засега от миещия препарат се носеше само сладникав дъх, попил в дрехите му, който се усещаше през масичката. Стела пъхна една банкнота под чашата му.
— Донеси две водки за моя сметка. И рестото задръж, както го правят в изисканите общества. Апропо, къде изчезна твоят трабант, успя ли да го коснеш за хиляда марки?
— Почти — отвърна той.
— Дължиш ми една втора. Или това е собственост, придобита преди брака?… Ако е така — пардон, изтеглям си иска. Остава само поръчката за водките.
Той отиде на бара и ги донесе. А по-късно — още две.
Когато се появи Методи Мерджански, сетивата им бяха притъпени, а образът на бъдещия свекър нещо не идваше на фокус. Странно раздвоена изглеждаше и спътничката му — младо момиче с ботуши над коленете и тъмносиньо костюмче с позлатени копчета като немски гулдени. Миг по-късно разбраха, че не беше оптическа измама: момичетата бяха две, близначки от Карнобат, взели съдбоносното решение да придружат Методи през морета и континенти до далечна Австралия.
— Госпожице Стела, изненадващо е, нали? — Свекърът имаше излъчването на ловец, завърнал се от успешен лов. — Запознай се с Ваня и Ванеса, две сестрици — хубавици от родния край! Баща им ни докара с автомобила си!
— Олигофрен! — Стела скочи и преметна чантата си през рамо. Никсън помъкна сака след нея.
Спуснаха се по хотелското стълбище; той едва я догонваше.
„Веднъж и ти да си намериш майстора!“, помисли си, но му се видя злобарско и не й го каза. Предпочете да потърси нещо по-неутрално и успокояващо. Нарече Мерджански пълно куку и безотговорен капиталист.
Наскоро и той, като Дами, бе срещнал из таблоидите мисълта на Хенри Кисинджър за „безотговорния капитализъм“, довел в края на краищата до появяването на комунизма.
— Не живеем ли и ние в такова време — на пълна разюзданост и безотговорност?… Какво да му се сърдим на тоя австралийски чукундур! Хенри е прав.
— Млъкни, нещастнико! — прекъсна го Стела.
Прекосиха мълчаливи мраморната настилка на площада, издънена на места от манифестации, митинги, хепънинги. По ръбовете на локвите сребрееха кристалчета лед, които проскърцваха под стъпките им. Пулсиращо скрибуцаха и ремъците на кожения сак. Пред пийпшоуто на Лющеров тя го взе от Никсън.
— Изчезвай!
Но когато той си тръгна, настръхнал от студа, с вдигната яка на дънковото яке, внезапно й дожаля за него, извика му да почака и му нави на врата мохерното си шалче. Даде му и малко пари.
6. Пътуването е нищо…
Отец Йоан тътреше джапанки по манастирския калдъръм и удряше с дървено чукче по една липова дъска; ехото от ръчното клепало се блъскаше между старите сгради и прехвърляше високия каменен зид на светата обител.
Джими и Роси го чуха отвън на паркинга, където бяха спрели аудито и смъкваха новия бакърен купел. Беше петък, навръх Никулден, денят на свети Николай — защитника на частния бизнес, на риска и волята за преуспяване в живота; бяха избрали този ден за техен празник — преди осем години по това време бяха сключили граждански брак, сега идеха да се венчаят в Божия дом, да узаконят връзката си и пред светия олтар и да продължат да живеят по-нататък като православни люде, докато смъртта ги раздели. Джими напоследък разгръщаше Библията през свободното си време, искаше му се да запълни донякъде пропуските в атеистичното си възпитание; ситните редове, набрани с възможно най-дребния и нечетлив шрифт, предизвикваха напрежение в зрението му, но пък минути след това усещаше, че започва да мисли по-вглъбено, напрежението в клетките му като че спадаше, обхващаше го смирение и доброта. „Не е случайно това откритие на човешкия мозък — казваше си. — Ако нямаше някакви конкретни, леснодостъпни ползи, нямаше да се задържа вече две хиляди години и да се предава от поколение на поколение…“ Росица също бе невярваща, но държеше на църковните ритуали по свои си, женски съображения: напоследък бяха станали модни кръщавките и венчавките, населението разбираше, че настъпва нова епоха, при която християнските добродетели щяха да се отчитат от властта, вече със знак плюс, и гледаше да трупа активи по тази линия. Църквата в Стари хан, занемарена доскоро, с прокапал покрив и срутена ограда, бе ремонтирана от наследниците на някогашните собственици на дъскорезницата, превърната през петилетките във фабрика „Талашит“. В почивни и празнични дни църквата започна да се превръща в притегателен център за староханчани; възвръщаше се интересът към богослуженията и обредите, през горещините дворът привличаше със сенките на вековните си дървета; отвън около оградата се появиха сергии и маси, където сервираха кафе и разхладителни напитки. Росица искаше да покаже булото от брюкселска дантела, скъпите обувки, които бе донесла от Кавала и тъй и не бе обувала досега; знаеше, че минаването под венчило на двама души, отиващи към средната възраст, щеше да даде обилен материал на градските коментатори, и смяташе, че това ще е добре за имиджа на един Диамандиев, евентуалния бъдещ собственик на ЗАР; така се правеха сега сватбените ритуали, това бе модата. Джими бе по-резервиран. Така или иначе, едно подобно събитие винаги ще се разчуе в малък град като техния. По-добре да го направят по-загадъчно, с по-малко свидетели и някъде на по-затънтено, като в манастира например, при отец Йоан — българинът се респектира повече от дискретните събития, които стават някъде извън полезрението му — тогава всичко изглежда по-тайнствено и забулено в мистична мъгла. Тя се съгласи, а той определи деня — Никулден — и донесе от Дунава една четирикилограмова бяла мряна, която нареди да приготвят в „Бавария“ за тържествения обяд след венчавката.