Луко и Ники играеха наблизо табла; по телевизията излъчваха за енти път нашенската сага за мустакатия капитан Петко, финансиран с чужди рубли, за да брани българските национални интереси. Не му обръщаха внимание, само когато станеше някаква патаклама и почнеха да хвърчат чалми и калпаци, Луко подвикваше ентусиазирано: „Бой! Бой по канчето!“, и с още по-голям замах удряше пуловете на таблата.
На печката — варел къкреше чайниче с гореща ракия, миришеше още на пържен лук и шаран от тавата на масата с остатъците от вчерашния рибник, направен от Стела в чест на Никулден, именния ден на Никсън.
— Трети дюшеш! Бой! Бой! — На Луко му вървеше зар, както винаги, пуловете му се подреждаха на саръци с анимационна скорост. Внезапно: Ах! Това зарче, тази луда пуканка!… Подскочи и изчезна от полезрението му.
— Зарът!… Къде изчезна зарът?!
Той се оглеждаше трескаво около масата, по леглото, прокара пръсти по шареното одеяло — нямаше го! Дяволска орисия: точно когато почне да ти върви, внезапно се изпречва някаква идиотска дреболия, която обръща нещата наопаки и ти къса нервите. При това някой се оригва до теб подигравателно, надсмива се на собствения ти невървеж!
Той вдигна глава: беше бебето, изправено от Павлина след кърменето да се оригне, устата му — кръгла и зинала, точно да побере един зар.
— Павлино, детето глътна зара!
— Стига бе!
— Виж го как зее… Зарът изчезна! Само то го е глътнало! Дай да го стръскам!
— Не го пипай! — извика тя.
— Но то ще се задави! Ще вземе да…
— Ти пукни, нещастнико! Че ми писна от твоите простотии! Алергия добих от простаци като теб! Непоносимост!… Господи!
Касандра изплака от внезапната врява; дотича Ачо, пое я с мокри ръце; Павлина не спираше с клетвите и призивите към небесните сили за помощ и съдействие; Луко сипеше ругатни. Добре, че Ники изпълзя изпод леглото и показа намерения зар; страстите утихнаха и се възцари предишният домашен мир и уют.
Стела се появи на вътрешната стълба минута по-късно, тръгнала за дневното представление на „Дунав-пийп“; слизаше бавно, стъпало по стъпало, като обличаше в движение зимното си манто, изпод чиито дълги поли се показваха стройните й крака в сребристо — станиолови ботуши. Таблата спря да трака, някой докосна дистанционното и прекрати мъките на капитана; няколко чифта очи следяха ококорени всяко нейно движение.
— Страхотна мадама ставаш от ден на ден! Бих ти разрешил да ми скатаеш парашута!
Според Луковата таблица на ценностите да разрешиш на някого да ти скатае парашута бе израз на възхищение и свръх доверие.
— Не се лигави, а върви при камиона! — каза му тя. — Данмарк е довел италианеца, от половин час го обикаля навън.
Митничарят им беше казал за един търговец на сирене и кашкавал, на когото румънските крадци задигнали тира и той търсел да наеме или да купи ново возило за стоката до Централна Европа. Сега човекът бе дошъл, надничаше под шасито на ифата, взираше се в гумите и джантите, когато се появи Луко, поиска ключовете, влезе в кабината и дълго се заслушва в работата на двигателя.
— Само тоя ще ни хвърли отвъд Дунава! — каза Луко, докато чакаха чужденеца да излезе от кабината. — Ще ни набута зад кашкавала и тенекиите и никакъв Шенген няма да ни спре. Въпросът е да клъвне на ифата.
Той спря поглед на Стела и моментално съобрази, че можеха да предложат и допълнителна стръв.
— Покажи му едно коляно на господин синьора, разкопчай още едно копче на мантото. Жабарите са известни като курварите на Европа — няма начин да не те вземе на мушка.
— Продължавай да се лигавиш, лапацало! — извика му тя и продължи пътя си.
Но като се размисли малко по-късно, усети, че в подхвърлянето на лапацалото имаше известен смисъл: ако чужденецът се навиеше, можеха да минат граничната бариера в запечатания фургон на камиона — двамата с Ники; нататък, през европейските граници, важен е паспортът, а визи се купуват на четири очи, както навсякъде по света, по митници и гранични пунктове. Проблемът бе наистина в италианеца — как да бъде предразположен, купен, съблазнен… Тя се помъчи да си спомни лицето му, но нещо й се губеше, размиваше, защото всъщност го бе видяла зад захабеното стъкло на кабината; тогава той не гледаше към нея, а цялото му внимание бе отправено към бръмченето на двигателя. Трябваше да го накара да погледне към нея, да забрави за малко тенекиите, питите кашкавал и тировете, да си спомни, че е праправнук на Джакомо Казанова, да не говорим за по-възвишените — Петрарка или Бокачо; да усети, че освен бизнес на света съществува и женска плът, в изящни форми и пропорции, пред която трудно би устоял жабарят му с жабар… И тя реши, без много да отлага, да вземе от Данмарк координатите на италианеца.