Най-сетне тежкият воденичен камък се смъкна от плещите на Диаманд Диамандиев: в понеделник, девети декември, мина търгът и той успя да купи петдесет и три процента от дълготрайните материални активи на Завода за армирани разфасовки. Още на другия ден внесе в районната инспекция по приватизация първата вноска от сумата, която бе събирал с години от ипотеки, спестявания, курсови разлики на долари и марки, от бизнеса със скрап и фризери (само преди седмица бе успял да се отърве от тия фризери, като ги препродаде на един собственик на супермаркет в Търговище с минимална печалба).
Не мина без напрежение самият търг; малко преди председателката на съдебния състав да удари чукчето, от Дунав — мост му позвъни Данчо Марков. Съветваше го, ако е възможно, да стопират процедурата, доларът скачал главоломно, левът се обезценява не с дни, а с часове, който изчаква — печели. Но съдебният механизъм вече бе задвижен и не можеше да се спре.
Няколко дни по-късно стана ясно, че Данмарк е бил прав, трябвало е да направи нещо драстично в последната секунда — да се тръшне на пода и да изиграе сърдечен припадък, да речем, — но да бъде отложено съдебното заседание. Сега си обясняваше спокойствието на Станоев и неговите двама адвокати през цялото време на наддаването. Обаждаха се вяло, вдигаха сумата едва ли не със стотинки, бяха се примирили сякаш с поражението си, нещо повече — едва ли не искаха Джими да спечели. Сега си даваше сметка, че всичко е било разчетено до микрон: при галопиращата инфлация всяко изчакване води до обезценяване на материалните активи, което днес струва хиляда, утре ще го купиш за двеста, за сто… Започна да се замисля и върху още една подробност от пейзажа: след като месеци наред не насрочваха датата за търга, магистратите изведнъж се разбързаха, заковаха на девети декември и се стараеха като че всичко да мине ускорено, по някаква кратка процедура, както става винаги когато се изпълнява някакво поръчение отнякъде и от някого. Станоев ли бе им наредил чрез мрежата от свои близки и съпартийци, от по-влиятелните етажи на властта ли имаше някакви внушения или указания — кой да ти каже!
„Минаха ме, мошениците!“, мислеше си Джими и се стараеше Росица да не забележи смута в душата му; външно имитираше веселост, оптимизъм, надуваше децибелите на касетофона с любимите „Ролинг стоунс“ или съпровождаше Фигаро с пълно гърло: „Как съм доволен, как съм щастлив!“… Но останал сам, вземаше елката и пресмяташе след всеки нов фиксинг на долара. „При толкова печеля толкова, загуба — толкова… — Вдигаше юмрук и се заканваше на самия себе си от близкото минало: — Говедо, трябваше да смениш до стотинка всички левове за зелената валута; когато левът беше още шестнайсет, двайсет за долар… Виждаш какво стана: стана двайсет и пет, трийсет лева, мина шейсет… вече гони стотака… Хлябът беше трийсет лева, сега — сто и двайсет… Московската хиперинфлация е на Дунава, скоро ще е тук — къде са ти твърдите валути, къде са ти недвижимите имоти, къде му е сигурността? На кучето в задника!“
Вечер седеше пред телевизора, следеше внимателно какво става в столицата. Миньори стояха пред парламента с плакати срещу закриване на рудници, учители искаха заплатите си, неплатени от пролетта; мелничари питаха защо има дефицит от зърно при такава богата реколта 95… По Би Би Си четяха статия от списание „Икономист“ за бюджетния дефицит на България: премиерът обърнал гръб на Валутния фонд и сега се налагало да продава от златните запаси на Народната банка… В Стари хан вечер се появяваха, незнайно откъде, момчета с черни знамена, пееха възрожденската песен: „Доста робство и тиранство. Всички на оръжие!“ След изобилието на алкохолни ментета се появиха ментета и на светлите борци от Възраждането — хъшовете, войводите; в телевизионно шоу бръсната глава пееше за Охрида син и за Вардаро и призоваваше в прав текст да тръгваме да си ги вземаме, защото са си наши… Задаваше се тежка политическа зима несъмнено. Може би щеше да има нов правителствен кабинет, но за да го има, трябва да се промени парламентарното мнозинство, а тая промяна можеше да стане или с бунт, или с извънредни избори…
Пред дните на Рождество Христово в Стари хан бе тържествено открит нов бизнес център; семейство Диамандиеви бяха сред поканените за водосвета коктейл. Росица облече тюлена рокля с подплата от синьо-зелен атлаз, направи прическата си при най-добрата фризьорка в града — Диди Дамянова. Дълго се колеба да сложи ли и бизона, който Джими бе й донесъл от едно пътуване до Будапеща и който все още не бе обличала. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от себе си: имаше вид на тежка матрона, щеше да накара Стари хан да се изправи на нокти от завист! „Госпожата на господин собственика на ЗАР!“ И ще псуват и ще я одумват зад гърба й: не я ли знаем коя е, дъщерята на еди-кого си, дето еди-какво си… Мани, мани! Я не се точи от юфка на кадаиф, Росенце, я не се пъхай сама между шамарите! Ще му дойде времето и на визона! Който бърза по-бавно, стига по-далече…