Бизнес центърът се открояваше в дъното на мраморния площад с модерните си форми от стомана и млечносини огледални стъкла. Външен асансьор, внесен от Швеция, се движеше безшумно в своята прозрачна тръба, от тротоара до високата кула на покрива, където светеше табло с цифри, показващи на импулси часа и температурата; в момента беше нула градуса по Целзий.
— Мама му стара, кмете, не можем да мръднем от тая нула! — каза Джими на кмета Друмчев, с когото се засякоха пред входа. Кметът целуна ръка на Роси, Джими — на кметицата, мъжете се дръпнаха и пуснаха дамите да прекрачат прага.
— За каква нула говореше отвън? — попита Друмчев, когато влязоха.
— Шегувах се, за термометъра на покрива ставаше дума.
— Помислих, че и ти си от тия мърморковци, дето все им се вижда, че не правим нищо, че сме оставили нещата на самотек. Ето само тоя център да вземем, що тичане беше, докато осигурим средствата, що нерви — сам си зная… Впрочем защо ти ги разправям тия неща, ти си ги изпитал на гърба си — малко ли е да лапнеш това сочно парче от баницата — ЗАРчето на Стари хан… Щастлив си ти, Диамандиев, истински дюшеш хвърли с това „зарче“… Ха-ха!
— Ще умре от завист — пошепна Роси, когато кметът се отдалечи, след като им обеща да се видят в най-скоро време и да отбележат победата на Джими.
— Да се разцепи и на подпалки, ако ще! Процесът е необратим, казвал съм ти го неведнъж. Не-обра-тим!
Взеха по чаша димят, тържеството се бавеше. Появи се Веса Марковска, в рокля от рипсено кадифе, със златен кръст в улея на деколтето. Разцелуваха я, казаха й, че заради нея е било забавянето — това много я поласка. Но не беше заради нея, нито заради отец Йоан, придружен от послушника Евстати, които пристигнаха със служебното пежо на Друмчев; очакваше се депутатът от района, Русчушки — официалното лице на вечерта, — а чакането започваше да става тягостно. Димятът отиваше на привършване, вече събираха празните бутилки и ги отнасяха в кашони към задния изход, когато Друмчев кимна на отец Йоан да започне водосвета. Евстати разгърна епитрахила и помогна на светия старец да го надене; пална със запалката си тамяновите зрънца в кадилницата; публиката се умири. Минаха началните минути, когато пристигна и Русчушки, народният представител, познат на населението от телевизионния екран с тиковете си на долната устна, сякаш невидима юзда от време на време го теглеше назад и му пречеше да полети като вран жребец. Като го видя, старецът върна страниците на требника и почна водосвета отначало.
— Ама вие какво? — попита Русчушки, схванал веднага ситуацията. — Като едно време при другаря Живков, а?… Закъснял другарят Живков на лов, пристига в театъра за второто действие, а режисьорът пуска завесата и почват пак от първото!… Има такъв случай, разправяли са ми го актьори от Театъра на въоръжените сили… И вие по тоталитарному, а? Друмчев? Така се получава…
— Това да ни е грехът, господин Русчушки, за туй да ни съди оня, дето гледа отгоре… — отвърна кметът.
Депутатът изглеждаше неспокоен, тикът променяше непрекъснато изражението на лицето му, не можеше да се разбере смее ли се, или гледа с укор на заобикалящата го публика. Погледът му се местеше от лице на лице; по някое време кимна на някого като на стар познат: беше Станоев.
— Познават се! — пошепна Роси.
Джими изсумтя:
— Да ги чукат мачките!
На тръгване някой я дръпна в навалицата.
— Къде, кумичката ми, няма ли да дойдете в ресторанта, на пържола с народен избраник?
— Не сме канени, Евстати!
— Мога да го уредя с кмета, няма проблем!
— Ще се прибираме, Джими е работил цял ден, уморен е.
— А ти не ми се сърдиш, нали? — Той я гледаше усмихнат, както винаги. — Задето ти казах, че си готена… Продължавам да държа на своето!
— Боже, да ти имам проблемите! — отвърна тя и забърза да настигне Джими.
— Какво искаше педеругата? И той ли е свършил цигарите?
В Стари хан от два дни нямаше цигари, търговците бяха ги изпокрили в очакване на нови цени и тази тема започваше да вълнува не само пушачите, но и останалите жители на градчето. Тя реши да премълчи последните думи на послушника, каза само, че му дала целия пакет, какво да го прави — кръстник!