Тя се приближи до Джими, притисна се до мокрото му полуголо тяло, току-що излязло изпод струите на душа, погали влажните му коси, близна устната му; сетне рязко се отправи към банята, като смъкваше в движение всичко, което имаше по себе си. Когато се върна, Джими спеше.
А на заранта тя спеше и той не искаше да я буди.
Пусна радиото в шест и половина, да чуе прегледа на печата, докато се бръснеше, изпи дозата алмагел с минерална вода, а сутрешното кафе остави за срещата с Данмарк. Взе чантата и пардесюто и тръгна към гаража.
Времето бе като снощи, поледицата се бе разминала за щастие, от ниското небе прелитаха отделни снежинки — разузнавачи на снега, който идеше откъм Дунава; при сух студ се пътува приятно, с отличен климатик и готина касета в касетофона…
Той седна зад волана, превъртя ключа и не можа да види огненожълтото кълбо, познато от безброй екшъни, което повдигна покрива на гаража и го пръсна във въздуха на ситни и едри късчета, които почнаха да се връщат към земята заедно с падащия сняг.
До вечерта снегът щеше да покрие мястото на взрива, да заличи следите на престъплението. Още едно престъпление щеше да остане невидимо за отслабналото зрение на обществото. Оставаше надеждата, че всевиждащото око на небето е било будно и е видяло всичко. Ако го имаше, разбира се.
— Съсипахме си мъжете! — Веса Марковска редеше карта, две, сякаш изчакваше картите да свикнат една до друга, добавяше нова, похлупваше новата с тестето, спираше пасианса, задържаше го. — Моят можеше още да е жив, ако навремето, по тия бригади… Язовир „Копринка“, каскадите на Баташкия водносилов — и бъбреците му отиват на кино… Аз го взех с издънени бъбреци; какво можеш да направиш! Топеше се пред очите ми… Сега присаждат бъбреци, можех да му дам един мой, донор да му стана, но сега… А тогава — къде ти! И тая дума — донор — я нямаше!… Отиде си, на годините на твоя Джими… И аз бях колкото теб! Жестоко, жестоко! Разбирам те напълно, мила, но това е карма. Предопределеност! Нищо не може да се направи… Вземи си от пая, кайсиите са като пресни, затварях ги лятото цели, без костилката, само със захар и никаква вода… Вземи си!
— Благодаря! Не съм гладна. — Росица седеше на ръба на дивана, скръстила ръце на скута, не й се посягаше към сладкиша.
— Сега пък тая вълна, емигрантската… Половин милион, казват, кой ги е броил? Млади, прави, интелигентни мъже. Предприемчиви. Цветът на нацията!… Какви остават — пенюгите и бандюгите… Да взривяват и малкото кадърни, последните… Пу, мамка му и орисията! Преди ме беше срам! Сега ме е гнус… Ето тази спатия непрекъснато се вре напред; спатията не е на добро, черен кръст, добре, че купата я покри — малко любов… Боже, любов дай, без любов няма живот… Сечи с лява ръка! На какво отсече? Път! Втори път ти се пада същият бирлик, забеляза ли? Път!
— Ще вървим. Да минат четирсетте и снеговете да омекнат, ще вървим. Решили сме го вече. И Дами се е навил. Ще ме придружи, сама просто нямам сили.
— Знаеш, че винаги съм била анти, но не те спирам, мила. Млада си, иди, опитай си късмета… Ако не ти потръгне, винаги можеш да се върнеш. Къщата в Градуил нека стои, не я продавайте.
— И да искаме — на кого? Няма пазар.
— Тъй си е, пазар няма… Това какво е, визонче?
Росица отвори пакета, който бе донесла: беше визонът от Будапеща, който се канеше да облече в оня ден на декември, когато тръгваха за водосвета на бизнес центъра. Не го облече тогава, нямаше да му дойде времето никога, по-добре да го подари на Веса, защо да го ядат молците по гардеробите?
— Не, не! — Веса Марковска не можеше да го приеме. — Това е скъп подарък, миличка, благодаря ти, но ако имах пари, щях да ти го платя, не мога да го взема даром… Или да опитаме с една съученичка, синът й е дилърче, има възможности, но нямам представа — колко марки да му кажа? Сто и петдесет — двеста, татък някъде.
— И за десет му го дай, все ми е едно.
— А, не! Не! Виждам колко си неадекватна, но трябва постепенно да се измъкваш от това състояние.
— Направо съм недействителна.