Дино дел Монти, швейцарецът от италиански произход, притежател на предприятие за млечни продукти в кантон Тичино — ако можеше да му се вярва, че има такава мандра и такъв кантон, — бе определил неслучайно неделята за ден за тръгване. В неделя следобед митничари и граничари гледат с презрение към останалия, недежурен, свободен свят; движенията им са вяли, проверките — епидермални. Плюс това тази неделя, двайсет и трети февруари, дежурен на митница Дунав — мост щеше да бъде Данмарк, който лично щеше да сложи пломбата на камиона и да удари печатите на трийсет и първа страница на паспортите.
Дино ръководеше товаренето на ифата. Той беше петдесетгодишен, леко прошарен, с гъста коса, слизаща упорито към мургавото му чело; знаеше завален български, смесваше понякога българските думи с турски, румънски и сръбски; любимата му дума бе „тюрлюгювеч“ — думата, която винаги предизвикваше яростта на Евстати Кацаров: след вавилонското стълпотворение, смяташе той, балканският тюрлюгювеч е символ на скапаниада и невървеж.
— Трябва балансира товар! — викаше Дино към товарачите. — Не може тюрлюгювеч: всичко накуп! Къде помъкнал пружина? Пружина ненужна, камион има федерасион, не друса…
Ачо бе помъкнал пружината на кушетка, скараха му се всички и го отпратиха да я занесе, откъдето я бе донесъл. Няколко дюшека щяха да бъдат леглата, а за малката Касандра приспособиха от два кашона за телевизор бебешко креватче с дунапренена плънка вместо дюшече.
Докато другите пренасяха вещи, дрехи, завивки, Стела свари две кафеварки кафе — да пийнат по чаша преди тръгване. Когато насядаха, настъпи внезапно мълчание, като в руския обичай преди заминаване. Беше им тежко на душите, пък и нямаше какво да си кажат след толкова приказки, изприказвани от съвместния живот в свърталището.
Стела извади трикольорната лента, която бе прибрала в чантата си при последното ходене на улица „Бурмов“, режеше с кухненския нож по една педя от лентата и я даваше на всеки един.
— Сувенир дьо булгари!… Можем да се изпогубим по широкия свят, това да ни спомня откъде сме тръгнали!
Павлина изхлипа и поиска още една лентичка — за бебето.
— Глупости! — каза Ники.
— Фетишизъм, Никсън! Мементо сантименто — да каже Дино звучи ли му по италиански…
— Си, синьора, си! — потвърди Дино.
Ромът също протегна ръка, но Стела се поколеба.
— Ти нямаш паспорт, душа, няма начин да те вземем!
— Вземете ме, как’ Стелче! Земете ме с мене си… такова, имам две хиляди марки. — И циганинът започна да се бърка за марките.
— Мани се бе, мангал! — Луко се присегна да го удари. — Казва ти се, че си без паспорт! Визи се купуват с мангизи!… Ай разкарай се!
Циганинът го удари на плач.
— Скрийте ме бе, ще кротувам! Не ме оставяйте! Имам две хиляди марки, ей ги, ако не вярвате… Как’ Стелче!… Павлинке… как тъй ще ме оставите…
Навън Дино припалваше камиона, появи се и Данмарк — да заключи след тях и вземе ключовете от свърталището. В суматохата Ачо, прикриван от Павлинка, успя да се скрие в дъното на фургона, затрупан с кашони и вехти одеяла.
— Кофа взехте, нали, както ви предупредих! — напомни им митничарят. — Закрепете я добре, да не стане някой франс; какъвто случай вече имаше…
Камионът потегли, но преди да се насочи към митницата, минаха край един склад, да вземат истинския товар на Дино: кашони с пити кашкавал и тенекии с овче сирене — зад тяхната стена щеше да бъде празното пространство за бегълците.
Два часа по-късно Данмарк стоеше пред разтворените врати на фургона, Стела му подаваше паспорт след паспорт, той поглеждаше името, сетне човека, който се подаваше в тясната пролука между кашоните.
— Луко Иванов Луков!… Павлина и Касандра… бебето… Николай Христов Колев, съпругът… Росица Иванова Диамандиева?
Полуавтоматичният печат оставяше своята следа върху страница трийсет и първа.
— Кажете на циганина да излиза от дъното! — каза накрая митничарят. — Знам, че е там, не ме будалкайте.
Всеки помисли, че някой от групата е издал Ачо, затова го измъкнаха без съпротива. (В действителност нямаше предателство, а само една елементарна митничарска интуиция.)
— Имам две хиляди марки бе, бат’ Данчо! — Ачо бе съкрушен от лошия шанс, който го сполетя. — Да ти ги дам всичките…
— Няма начин, приятел! Аз да те пусна, още в Гюргево ще те награбят комшиите…
— Нека замина бе, бате!