„До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“…
Тя се усмихваше тъжно в себе си: наистина живи да ги оплачеш днешните мъже, прав беше доцентът. Не се ли омъжи и тя за Ники от жал, от състрадание и съчувствие към нерадостното му съществуване, към живуркането му ден по ден? Съдбата му бе отнела майчината ласка, топлината на семейното огнище и сега му поднасяше Стела като компенсация, един вид — да му бъде всичко наведнъж, да му даде и любов, и грижа, и внимание, и кураж, и вдъхновение за из пътя нататък през годините на живота. И както става понякога с илюзиите, които сами си съчиняваме, тя разбра твърде бързо, още в деня преди венчавката, че всичко бе отново баналният номер на женската природа. Състраданието към инженера всъщност бе само състрадание към самата себе си; тя трябваше да замести по някакъв начин липсващия Алекс; чувствата й към Ники са майчински, неженски, лишени са от страсти, от неразгаданата, най-първична тайна на привличането между телата на жената и мъжа; че трябваше, рано или късно, да се появи пратеникът на Афродита, богинята на плътската любов; любовникът, който щеше да доведе двата полюса до нажежаване, до експлозията на волтовата дъга, без която изчезва магията на любовта. Любовникът Джими, бизнесменът Диамандиев, симпатягата с вид на плейбой — това ли беше той?
Всеки път, когато мислеше за отношенията си с Ники, Стела откриваше с изненада, че на това място съзнанието й извикваше отнякъде Джими, сякаш й поднасяше към жадните устни чаша с вода: „Ти си жена. Това е мъжът, който е потребен, за да се любите. Вземи го!“ „Чуй какво казва Хайнрих Бьол“ — сочеше й веднъж Сашо Градев едно място от романа на нобелиста: „Нормалната жена има потребност от време на време само от чукане.“ „Съгласна ли си с него?“ Тя кимаше утвърдително: „Прав е нобелистът. Казал го е, както жена не може да го каже!“ Сега, с приближаването към Стари хан, усещаше как оставаше назад унилото й настроение от улица „Бурмов“, мъчителното криволене на излизане от старопрестолния град, плавният галоп през хълмовете на Предбалкана, които ставаха все по-полегати — затихващи вълни към брега на Дунава. Младостта бързаше да обърне енергиите си напред, към сегашното, към предстоящото; предишното се смаляваше и чезнеше зад гърба й. И когато умореният собственик на возилото завъртя волана на площада, където пладнуваха автобусите, тя се улови, че вече не мисли за Александър или за Николай, скатал се някъде в пущинака до електронната фреза, а се надяваше да зърне между посрещачите атлетичното тяло на Джими.
Нямаше го, но тя знаеше къде е и от автогарата се отправи към него.
Джими беше в гаража, както бяха се уговорили от вечерта. Бе изкарал отвън аудито, за да освободи място за фризерите, и монтираше секретна брава със суперзаключване, усвоено в цеха за спускателни механизми на ЗАР. Гаражът беше в блока с апартаментите на братя Диамандиеви; временно щеше да служи за склад и магазин на новата стока, още непопулярна сред гражданите на Стари хан, но вече превръщаща се в необходимост във времената на недоимък и финансова нестабилност. Мястото не бе най-подходящото за търговска дейност — вътрешен двор между блоковете, усойничав и потънал в боклуци, където едва ли щеше да мине купувач; за което, разбира се, не бе виновен незнайният проектант на блока. Незнайният проектант само преди десетилетие не би могъл да предвиди, че един ден гаражът щеше да претърпи странна метаморфоза и от помещение за автомобил щеше да стане търговски обект, част от гаражната търговия, оказала се животоспасяваща за населението в първите години на прехода.
Автоматичното сюрме от легирана стомана, смазано с оръжейна смазка, светла като вазелин, влизаше в отвърстието с точността на калашников механизъм. Джими бе доволен: най-сетне един детайл от местното производство да влезе в действие! Па макар и не за истинското си предназначение, за което бе създаден.
— Готово ли е резето, чеденце? — Смехът на Стела звънна в гаража като месингово звънче, каквито вече монтираха над вратите новите собственици на частни магазинчета.
Той я пусна да влезе и притвори след нея; вътре падна здрач, от ивицата светлина над вратите мътно лъщяха емайлираните повърхности на фризерите и отразяваха движенията на двете млади тела.