дълго и широко и не се знаеше как бе достигнала и до детските уши. Към списъка на опасните животни бе прибавено още едно и се получаваше странна подредба в степените на кръвожадност: мечки, вълци, агрономи… Петър Диамандиев още не можеше да си прости, че също бе против избора на Дами. Беше разочарован от агрономите, които се сменяха постоянно в градуилското стопанство. Повечето бяха равнодушни към професията си, прекарваха времето си по канцелариите в правене на планове и отчети, рядко се мяркаха при работещите на полето. Той смяташе, че има нещо сбъркано и в науката им, която допускаше крайности като дълбоката оран, прекомерното торене с химикали и отрови, паленето на стърнищата след жътва… Неясно му се виждаше и бъдещето на кооперативните стопанства. Населението по селата остаряваше, все по-малки ставаха звената и бригадите по блоковете, а нови набори нямаше откъде да дойдат. Лозята оставаха не окопани, царевицата — необрана, тревата по ливадите подивяваше от не косене, опитомената земя, обработвана досега от поколения земеделци, се връщаше към дивото си състояние. Какво щеше да прави един агроном след десет, след двайсет години?, питаше се Петър Диамандиев и не можеше да налучка някакъв отговор. Сега, две десетилетия по-късно, вече виждаше, че опасенията му са имали основания, но и обратът, който бе настъпил, никога не бе се явявал във въображението му. Ремсист още от гимназиална възраст, по-късно член на партията, той бе попивал през целия си живот внушенията само на една идеология: комунизмът е бъдещето на човечеството, връщането към частната собственост се смяташе за нещо като космическа катастрофа, като край на света. „Колко съм бил глупав, наивен и заблуден“, казваше си все по-често, откакто почна да говори пред касетофона на Дами за предишния си живот, да си спомня различни случки и събития, да ги претегля и преценява вече с днешни очи. „Боже!! Боже! А минавах за умен и схватлив, бях учител, трийсет години ръководех като директор прогимназия! На какво научих толкова поколения ученици, какво ще си спомнят един ден за мен, за учителите, за училището; подготвихме ли истински стопани на живота, възпитахме ли мислещи граждани, или и социалистическата педагогика е била част от репресивната идеологическа машина, създадена да подхваща отрано и да моделира крехките човешки души?“ Когато се размислеше, обърнал поглед назад, към изминалото време, той усещаше, че го обхваща отчаяние от пустотата, която се откриваше като безкрайно снежно поле, през което невидимо течение замита следите му. Нищо нямаше, нищо трайно, солидно, стойностно. Беше водил децата да събират сив червей и колорадски бръмбари, да копаят ломски ямки и да изнасят литературно — музикални програми на комбайнерите; бе ги призовавал да повишават знанията си в чест на поредния партиен конгрес, да се борят за мир и против американския империализъм, да обичат виетнамския народ и да мразят света на капитала. Два свята, пишеше още в първолашкия буквар, единият е излишен! Кой е излишен, деца? Техният, другарю учител, светът на богатите, те са лошите, те трябва да изчезнат! Браво, доволен съм от отговора ви, така трябва да отговаря бодрата смяна, закърмена с идеите на хиляди знайни и незнайни герои!… Глупости! Глупости! Половин век празнословие, клишета, затъпяващо дърдорене под път и над път. Толкова ли съм бил глупав, наивен и заблуден?! Усещаше, че немощното му сърце се свива в спазъм от такива размишления, още малко, и няма да издържи, ще спре. „Да спрем, Даме, няма да мога по-нататък, отказвам се. Няма смисъл.“ Дами посягаше към клавиша, чекръчето вътре спираше да се върти, ставаше тихо. „Защо, тате?“ — „Болно ми става, като се размисля. Излиза, че съм живял бадева, че на вятъра съм пропилял младини, здраве, вяра някаква. И в нещо.“ — „Има смисъл, тате, не си прав. Да го запишем, както си е бяло, па да оставим читателя да преценява. Това е документ, преживяно е, има друга стойност, не е белетристика.“ — „Кой ще се интересува от приказките на един даскал! Не съм Захари Стоянов. Стефан Цвайг. «Светът от вчера». Чел съм го барем пет пъти.“ — „Това го запомни, става за предговор. Другото е по-важното: как се е получило тъй, че цял век учителското съсловие, най-ученото, най-образованото ядро от народа, тръгва след утопията, става сеяч на семената й, пропагандатор и дори физически участник при нейното управление? И дори след сгромолясването й наркозата й продължава да действа отново — и пак най-осезаемо сред учителите. Това има ли някакво обяснение?“ — „Знам ли, Даме! От глупост може би. «И най-умният си е малко прост». Или от «пуста мода»… Щом има мода при дрехите, при прическите и брадите, що да я няма и при идеите за промяна на обществената действителност! «Пуста мода»!… Като вица за оная булка, дето я питали защо си намерила любовник — да не би мъжът й нещо да не е в ред. Всичко си му е на място, рекла, и мен, и вас ще оправи, ами пуста мода!…“