Докато чакаше баща си, Дами извади машината под лозата, но не бе изписал половин страница, когато видя аудито на Джими. Джими бе сам и не бързаше да влезе, оглеждаше къщата, оградата от циментови блокчета с надстройка от армирано стъкло в рамки от винкел, каквито се продаваха през шейсетте години. Петър Диамандиев обичаше красивото и не бе жалил пари за солидна и привличаща окото ограда още навремето.
— Само оградата сега струва четири-пет хиляди марки! — каза Джими, като дойде под лозата и подаде ръка на брат си.
— Ако има кой да ги даде — каза Дами. Разговорът им за стойността на селската къща, прекъсван на няколко пъти, отново се подхващаше.
— Бях забравил оградата — каза Джими. — Ако я включим към къщата и двора, това ще вдигне кредита с някой милион. Което не е за подценяване.
Той бе намерил банка, в която искаше да ипотекират селския имот, за да получи кредит за участие в търга за ЗАР, но това можеше да стане само с подписа на единствения собственик, баща им. И всякога, щом стигнеха дотук, настъпваше най-трудното: как да кажат на стария деликатно неприятната вест, която можеше да го срути. Дами настояваше да не бързат, Джими вече губеше търпение.
— Говорих с юриста, той е приятел с нотариуса, вадим пълномощно за нула време.
— Без неговия подпис?
— Знам, знам как ще реагираш, брадър, жестоко е, неморално и прочие, но аз повече не мога да отлагам! Времето ми е засечено и вече изтича!
— Тайни от такъв сорт не могат да се скрият — каза Дами. — Ще научи, рано или късно, и това ще го убие.
— Как ще научи?! Само двамата с теб ще знаем. Няма начин.
— Представи си един провал на сделката. Казвам условно. Експериментът се проваля, кредиторът идва един ден да си търси парите, обявява къщата за продан… И прочие, и прочие… не ми се мисли по апокалиптичния сценарий!
— Няма такъв сценарий. Не е възможен.
— Един финансов банкрут ще прати всичко на кино.
— Финансов банкрут не е възможен — повтори Джими. — В малка България. Големите сривове стават в империите на капитала, у нас няколко души държат положението и няма да допуснат провал — това съм го усетил, вярвай ми.
— Кои са тия „няколко“? Знаеш ли им имената?
— Имена не знам, мога само да се досещам. Помниш ли, когато стана първият скок на долара? По-миналата пролет. Чиста шахматна операция!… Няколко души теглят от банките пет милиарда български пари — едноседмичен кредит! Теглят го, да речем, във вторник. Доларът беше двайсет лева. Моментално се пускат на пазарите в София, Пловдив, Варна, Бургас и изкупуват всичките долари по чейнджовете. До събота доларът става трийсет! И изчезва от пазара. В понеделник почват да го пускат при новата цена. Във вторник връщат петте милиарда в банките и банкерите са спокойни: липсата на милиардите може и да не се е забелязала. Обаче печалбата от акцията е страхотна: най-малко три-четири милиарда!… За една седмица!
— Звучи убедително! — засмя се Дами.
— Не само звучи! Станало е! Обзалагам се, че така е станало.
— У нас?
— У нас, в нашата България. Защото тук е възможно да стане много по-лесно, отколкото в Япония.
— Но това е чудовищно, което разиграваш като модел! Излиза, че държавата е една голяма пирамида — най-голямата, — която в даден момент може да се срути.
— Правилно схващаш: най-голямата пирамида, брадър! И държавните фараони няма да позволят да се провалят публично, да стигнат до съда или бесилото. Затова не трябва да се изтърва сегашният момент на банковите кредити. Трябва да се вземат от воле, без да се мисли за последиците!
— Нали трябва да се връщат някой път — това не го разбирам! — По челото на Дами пробяга сянка, веселостта в погледа му също помръкна: в разсъжденията на брадъра имаше нещо авантюристично, налудничаво, безнравствено. По този път, рано или късно, се стигаше до затвора, до падане в пропастта.
— Големите крадци не ги съдят. Правило номер едно при капитализма втора употреба. За една кокошка ще лежиш в панделата, но за милиард съдебната система блокира. От главния прокурор до ченгето в квартала.
— Така е — кимна Дами. — Банкерът Моллов заяви по телевизията, че отказва да плаща данъци на „тая държава“. Във всяко нормално общество щяха да го арестуват още в студиото. На нашия не му се случи нищо. — Той замълча, забелязал зад армираните стъкла на оградата бавното придвижване на баща си. — Татко се прибира. Пред него — пълен пас!
— Естествено! — каза Джими, извади цигарите си и реши да запали, докато изчакваха стареца да дойде под лозата, но се сети, че той не обичаше пушачите, и прибра пакета и запалката.
Петър Диамандиев вървеше още изправен, но с малки крачки, като носеше за всеки случай и тънка тояжка от жилав дрян. В ръката с тояжката стискаше и прозрачната торбичка с покупки, които бе направил с новата пенсия.