Луко остана при колата, а Джими и Николай прехвърлиха малка рътлина, зад която имаше глух дол, удобен за стрелбище. Закачиха книжните мишени с кабарчета по стволовете и отмериха три позиции — на шест, осем и дванайсет метра. Стреляха с двата модела — „Макаров“ и „Цървена застава“, и двата с деветмилиметрови патрони. Останаха доволни и от двата, само спускателният механизъм на заставата се нуждаеше от корекции. „Сърбинът е чопнал оттук-оттам, но не е догледал всичко — каза Ники. — Ембаргото го е спешило да бърза.“
После той извади внезапно металическа химикалка и я показа на Джими, като я подхвърляше леко на дланта си.
— Какво е туй? — вгледа се Джими отблизо, усетил, че в баналната вещ се крие изненада. — Джаджа някаква?
— Експериментален екземпляр! — каза Ники и като насочи химикалката встрани от мишените, произведе неочаквано силен гръм.
— Ай сиктир! — извика Джими от възхищение. — Ти ме разби!
Той знаеше за изобретението на един инженер от Пазарджик — газов пистолет във формата на ключодържател, който бе взел акъла на митничарите на летището в Ню Йорк, но не бе очаквал, че и Ники може да изработи нещо подобно и да не му каже досега. Беше проста хром — никелова тръбичка, побираща осеммилиметров газов патрон с капачка на другия край, която спокойно можеше да се закача на всеки джоб, без да събуди никакво подозрение, че се касае за оръжие. Оръжие, което от три-четири метра можеше да има фатални последици за всеки нападател.
— Страхотен си! — каза Джими и като прехвърли ръка през рамото на инженера, разтърси го невъздържано, буйно. — Колко парчета можеш да избичиш — ще ги коснем на молдованеца по петстотин марки!
Той бе намерил на Дунав — мост канал за износ на огнестрелно оръжие, който се ръководеше от търговец на спиртни напитки от Кишинев.
— Ще се споразумеем — засмя се Ники, доволен от похвалите. — Ако почерпиш нещо марково…
Джими моментално извади плоско тристаграмово стъкло с уиски „Бяло конче“.
— За теб — винаги, приятелю! — И като отвинти капачката, отля в нея за себе си, а бутилката даде на инженера.
В тази минута отвъд рида се чу гърмеж на ловна пушка.
— Шуреят ти стреля по гаргите! Нека се забавлява!
Луко наистина се забавляваше с двуцевката, седнал върху камара папрат, когато забеляза една птица да прелита между дърветата. Но не беше гарга. Заприлича му на фазан, но откъде фазан в планината? Най-вероятно бухал или ястреб, слязъл от скалите по билото. Сложи две гилзи със заешки сачми и стреля, както бе седнал, но птицата не падна, а се отдалечи навътре, като удряше с крила гладките кори на буките. Той се втурна след нея.
Изглежда, бе я засегнала някоя сачма още при първия изстрел, защото не й спореше в летенето. При третия гърмеж вече береше душа в папратта.
Луко се хвърли след нея и я докопа за крилото, измъкна я от гъстата сянка на светлото и видя, че беше див петел, глухар. Позна го по дебелата кожена вежда над окото, моравочервена като курвенски джуки, както бе му казал веднъж един ловджия от ловната дружинка на баща му. Той откъсна главата на глухара и подложи една празна гилза под струйката кръв. Изпи я на екс.
На втората гилза видя Джими да излиза от храстите.
— Кръвчицата му изпих! — извика Луко и му показа обезглавената птица.
Джими потръпна от погнуса.
— Какво е това, дивако?
— Див петел! Кеф! Кеф!
— Гнус ме е да те гледам, съвсем си вампирясал!
— Ще го подаря на Росица. Една сестричка си имам аз, защо да не й го подаря? Печен глухар на фурна — как ти звучи?
Джими се върна при Ники, да съберат мишените и подредят пистолетите в кожения сак. Инженерът бе пресушил бутилката до капка.
— Не видя какво правеше оня дебил — каза Джими. — Лочеше кръвта на един глухар! Направо ми се повдигна!… Да се чудиш откъде ги е научил тия гадости!
— Старият Луков нали е бил ловджия?
— Шеф на ловната дружинка открай време!
— Що се чудиш тогава? Кубадински си е носел кратунка на сафарито в Африка и с нея гребял кръвта на всяка убита антилопа!… Писаха го във вестниците.
— Мммм, отврат! — И Джими плю настрана в горския буренак.
Сигурно мина цял час, откакто Луков влезе в колата на Джими с такъмите за лов; ако бе забравил нещо, да се бе върнал пет пъти досега, но не се върна. Слънцето напичаше и скъсяваше сенките по двора, очакваше се горещ ден — две от прасетата отсега бяха предвидили къде ще е прохладно следобеда, в югозападния ъгъл на кочината, където се оттичаха водите от коритата; там си правеха удобни леговища, гнездиха се като кокошки в полог. Като ги гледаше, на Ачо му стана весело, а по слабините му тръгнаха сладостни тръпки от обилието на плът, бледорозова, окръглена и плуваща в ситост и блаженство.