Той изплакна ръце в кофата на герана, избърса ги в четината на алаброса, която бе порасла вече два пръста след последното стригане нула номер. Влезе при Павлина.
Павлина се гнездеше в своя полог на широката спалня, облегнала гръб на две възглавници, разкрачена в най-удобната поза, която разпределяше равномерно тежестта от набъбналия й корем.
— Положението е разкрачено! — извика Ачо, спомнил си един израз на надзирател от асфалтовата база в Тръмбеш. Влезе и превъртя ключа.
— Какво правиш бе, Ангеле! Не виждаш ли, че гледам! — разсърдено каза Павлина.
— Какво гледаш?
На екрана в ъгъла трептеше бетонена писта на летище и бял самолет се насочваше за кацане.
— „Евроком“ гледам. „Богат и красив“, двайсет и девети епизод. Сега тоя иде с частния си самолет и не знае какво го дебне…
— Бе мани го! — каза Ачо и клъвна с пръст дистанционното. Дънките се сгърчиха на пода, той измъкна голи крака, а бельо не носеше, откакто се запролети; Павлина също го избягваше заради ластика. Той се вмъкна под лекото одеяло от целволе…
Събуди се от къркоренето на собствените си черва, някъде към два. Съобщи, че умира от глад. Павлина изпържи саздърма с яйца и зелени лукови пера и всеки изяде своята половина от тигана, разделен по равно с върха на вилицата. После легнаха отново и се любиха, без да бързат, полегнали на ребро поради препълнените стомаси. И пак заспаха, и пак се събудиха, а на двора бе паднала вечерта, прасетата свиреха гладни на най-тънките си гласни струни: изглежда, техните сигнали бяха ги събудили.
— Ангеле, ставай! Кое време е навън!
Ромът премлясна като сукалче.
— Изчезвай!
— Изчезвам.
— Изчезваш, ама далдисваш наново! Ще ни завари оня вампир, кръвчицата ни ще излочи!
Прасетата вече губеха търпение, ще издънят някъде тарабите, помисли си тя, стана, обу портокаловите си бикини, които в здрача имаха канелен цвят, отиде в кочината и сипа две кофи сухи смески в коритата. Провери в съдовете за вода, лъщеше на дъната им, но до заранта щеше да стигне.
— Ангеле, не се шматкай, излизай!
Никакъв отговор.
Усещаше се подгизнала, лепкава, загреба с пластмасов панер от варела с дъждовна вода и като се съблече чевръсто, обля се до стената на къщата, където растеше дюлево дърво с гъста стена от подънки, добра преграда към лятната баня за външните погледи.
Обличаше се, когато видя фаровете на колата, която се насочваше към тяхната порта. „Мамка му циганска, какво се мотка още, та не излиза!“
Колата спря на пътя с незагасени светлини, тресна се врата, чу се гласът на Луко. „Изчезвай, нещастник, ще стане въргал, мамка ти!“
— Чао! — викаше Луко на пътя, после скрипнаха пантите на пътната порта, дворът потръпна от стъпките му.
— Ти ли си, Луко? Идеш ли си?
— Аз съм, Павка, прибирам се…
В тая минута прозорецът на спалнята издрънча, човек се хвърли оттам, с два-три скока взе разстоянието до герана, избрал посоката, която водеше най-пряко до двора на съседа.
— … ах му мамата! — извика Луко и смъкна от рамото си ловната сумка, захвърли всичко и скочи след бягащия, но се върна моментално, сетил се за пушката, измъкна я от калъфа и в движение я сглобяваше и пъхаше в цевта й патрон. Последва изстрел. Беглецът се катереше по дувара към съседния двор, прехвърли го, чу се нов гърмеж и след него викът на Ачо, избиващ на плач:
— Не стреляй, Луков, аз съм!
— Кво прай циганинът в къщи? — извика Луко, като се върна при Павлина.
— Питай го!
— Я виж видеото там ли е?
Но не дочака тя да иде, втурна се сам в спалнята и се увери, че видеото го нямаше на мястото му.
Павлина го откри до дувара — ромът не бе намерил сили да се прехвърли с него оттатък, бе го облегнал, да му служи за стъпало, и бе се прехвърлил, и сега лежеше и охкаше в тъмното — тя се уплаши, че може да умре от загуба на кръв, ако е улучен на лоши места.
— Дай нещо да светнем! — извика, но освен запалката Луко нямаше подръка друг източник на светлина.
— Ранен ли е мангалът? — каза той и като откри едно срутено място на дувара, мина оттатък и домъкна беглеца на ръце. Занесе го пред къщи, под светлината на външната крушка. Раненият стенеше с дива уплаха в погледа, по ризата на гърба му имаше петна от кръв.