— Като е бил, да не е пил кръв!
— Пил е! И брат ти пие като него… Ники, кажи как го видяхме да пие кръв!… Кажи бе, Ники! Пфу! Още ми е гнусно, като…
— Видяхме, вярно е — потвърди Ники. — Откъсна главата на глухара и пи от кръвта му.
— Защото няма далак. И няма кой да му произвежда червени кръвни телца. — Аргументът на Роси беше железен, никой не можеше да му възрази. Тя изгледа компанията тържествуващо, наля си от бялото вино и пресуши чашата на един дъх. Тогава забеляза, че Стела едва бе докоснала месото в чинията си. — Душа, защо не ядеш? Не ти ли харесва?
— Чакам да свърши дискусията — каза Стела.
— Стела не обича всичко, което има пера и се скубе — каза Ники с надебелял език. — Тя дере кожата на бройлера, защото съдържа холестерин.
— Та това е най-сладкото — препечена кожичка, аз умирам за кожа! — възкликна Роси.
— И аз — каза Ники. — По това си приличаме с теб, защото обичаме препечена кожа от глухар или бройлер!
— Никсън, ти върза кънките! Да ставаме да си ходим, утре те чака бачкане.
— Ние с Росето обичаме… — подхвана отново Ники натрапчивата си мисъл, но тоя път и Роси го прекъсна; тя се боеше, че инженерът, повлечен от стихията на алкохолното бръщолевене, може да изтърси нещо за тайната им връзка.
— Кротувай, кумец, разбрахме вече кой какво обича!
Внезапно се смълчаха — отвън се чу стрелба от пистолет, два изстрела, сетне още един, а като ехо някъде отвъд панелните блокове последва къс автоматичен откос.
— „Макаров“ срещу „Калашников“ — каза Джими с тон на специалист от оръжейната промишленост. — Станахме втора Босна.
Стела и Ники се готвеха да си вървят, домакинята настояваше да останат, има места за спане, пък и навънка, нали чуват — мафиоти разни стрелят на поразия.
— Мафията не е опасна за обикновените граждани — каза Стела. — Господ пази лудите и пияните.
Никсън се олюляваше до нея вече с напълно блокирал език. И като не можа да каже нещо смислено, само кривеше лице в опит за усмивка и сочеше с пръст ту Стела, ту себе си…
Навън нямаше улично осветление, но светеше пълната луна и можеха да крачат спокойно в пространството между блоковете на квартала. Нямаше движение, нито имаше следа от стрелбата, която бяха чули преди малко. Когато излязоха зад един ъгъл, откъдето се откриваше полето, видяха в подножието на ниския тъмен хълм да гори огън и да се мяркат хора, осветени от фаровете на автомобил. Там бе вилната зона на Стари хан и няколко частни ферми за овце и прасета, които от време на време лумваха в пожари, предизвикани от неустановени източници. Вероятно автомобилът бе пожарната кола, профучала с пукотевица през града, а някой откачен стрелец бе искал да привлече гражданите за участие в гасенето на огъня, но резултат от тревожните призиви не бе последвал. Блоковете спяха среднощен сън и само тук-там зад някой прозорец трептеше луминесцентното сияние на някой още неизключен телевизионен екран.
Блокът им бе на пет етажа и без асансьор, за икономии, и трябваше да мъкне Ники до най-горната площадка, отпуснат и натежал, от време на време поемащ силно въздух, сякаш заспиваше прав. „Детенце, не заспивай! — говореше му Стела като на непослушно дете. — Още малко, още две площадки, още една-едничка и ще те сложа да нанкаш, мамин сладък, хубавец.“ Най-сетне го завлече на леглото, разсъблече го, той вече хъркаше, тя го обърна на едната му страна, за да притихне. Притихна до него. Ръцете й още тръпнеха от тоя чувал с картофи. Добре, че все пак е малогабаритен, можеше да се натресе на някой трикрил гардероб, мечтата на всяко момиче. Никсън — малогабаритната находка. Спрял да расте през пубертета, стопиран пубер, дано да не излезе накрая э оборотное… Този Евстати, послушникът от манастира, постоянно я разпитва за него, женската й интуиция се изправя на нокти, като заговорят: кой си всъщност ти, сър Евстати, какво търсиш сред монасите, в тази западнала икономически обител, да не излезеш някоя дублетна форма? Разкарай се с тая зехтинена физиономия; вярно ли е, че в манастира готвите само със зехтин, шарлаган, както го пише в класиката? Уж сте бедни като манастирски мишки, а имате мангизи за зехтин, как го правите това бе, Евстати?… Той се подхилваше насреща й — пембени устни, леко извърнати като на риба, а очите му — две кафяви маслини, но като че гледат през нея, не са очите на сваляч. Веднъж, на излизане от Веса Марковска, той я покани на кафе и тя го попита направо: „Сваляш ли ме, Евстати?“ Истинският сваляч при подобен директен въпрос се черви и гъне като заловен в небрано лозе. Евстати не трепна, каза само: „Не введи нас в изкушение, сестричке!“… С цитат се измъкна, като всички хитреци, които за всеки неудобен момент си имат клишето — спасителен пояс. Евстати, шарлаганеният… Шарлатанин, изглежда, оттам води началото си: зехтинен, мазен, изплъзващ се… Тя се зарадва на малкото си откритие; винаги изпитваше удоволствие от втренчването в думата, любопитно й бе да търси корена й в долните езикови пластове; цяло криминале е да изчегърташ, като археолог, налепите на времето, докато се добереш до най-първия смисъл… Но на кого да го разправяш това, кой ще те разбере? Как се бе отдалечила неусетно от ранната си, най-първа увлеченост по етимологията, накъде бе завил животът й по-нататък; какво правеше сега в тоя Стари хан, на този пети етаж в панелната кутия, залепила гръб до едно трийсетгодишно същество, в момента плуващо блажено в своя призрачен алкохолен антисвят?