— Пак излетя нанякъде!…
— Пардон, дадох само примери за безнаказаност. През историческото междучасие. Можеш да си бачкаш спокойно на фрезата, нищо няма да ти се случи. Дори и да ти се случи — тя допи последната глътка от кафето, облиза устната си, обмисляйки варианта за провал, — дори и да ти се случи инфекция, дотогава ще си натрупал парите за гаранцията… Това ти го казвам в заключение на моята пледоария!… Абе, мамка му и шанс, трябваше да запиша право — мислех го по едно време, — сега щях да съм богат, добре корумпиран магистрат и щях да поема безплатно защитата ти!
— А не да продаваш фризери! — подметна Ники, за да влезе в нейния тон.
Тя грабна чантата си и в движение прокара гребена в косите си — бе дошло време да отива при фризерите.
Ники остана цял час след нея; дояде бухтите и почна да се бръсне, но спряха водата; резервният леген в тоалетната му се видя гаден, затова довърши тоалета си, като се изми с половинка бира, останала кой знае откога; през целия ден щеше да го придружава полъхът на бирените дрожди. Тъкмо се приготви да излиза, навън притъмня, изви се буря и съвсем наблизо тресна гръм, който включи алармените инсталации на колите от квартала. Дъждът бе кратък, в края на май такива дъждове от самотни облаци, слезли от планината, често ръсеха Стари хан. Скоро отмина, но писукането на колите още дълго се носеше между блоковете. Тези звуци, измислени да създават тревога, подсилиха тягостното състояние на инженера. Беше му кофти още от вечерта, когато Джими му даде пачката с парите, не му я даде, а я подхвърли пред него — в този жест имаше като че пренебрежение и лека подигравка: „На, Едисон, живей!“ И не сметна за необходимо да даде някакви допълнителни детайли, като на съдружник: как е станала сделката, какво е казал оня за стоката, в края на краищата и фалшификаторът е човек, и той иска да чуе добра дума за произведението си! Не! Граби мангизите и да те няма!… Сякаш ти хвърля нещо в паничката… Или те бърка с пеперудките на Дунав — мост: ти да му снасяш валута в зелено, а той, босът, да си пие уискито в „The Blue Cafe“. Да, ама не!… И в знак на протест той се напи.
Трябваше да тръгва. След дъжда изведнъж стана топло, от покривите се вдигаше пара, по корнизите плюш яха с криле гълъби — сушаха перата си. Беше му мъчително да диша изпаренията, като дете страдаше от спастичен бронхит, знаеше, че ако не откаже цигарите и ако доживее до средната възраст, ще бъде завършен астматик. Непрекъснато се отказваше и пропушваше наново. Откри в барчето при бутилките пакет „Виктори“ с две цигари: от запасите на Стела; погледна и за някоя заблудена бира, но нямаше. А цяла заран му се пиеше, след като се изми след бръсненето с оная топла конска течност, по липса на друга. Май че е добре да завърти трабанта и да хвърли два кашона „Болярка“ от заведението на Роси. Или по-добре тя да му донесе на вилата, не биваше много да се мярка из града, тъкмо староханските наблюдателки на градския лайф са загубили дирите му от известно време… От тия съображения не искаше да се обади и на Веса Марковска; следобед при нея щеше да бъде на английски урок Евстати от манастира, можеше да го изчака и заедно да се изтеглят с трабанта към планината. Нищо, ще го намери в светата обител, ще направи една разходка нататък, когато го стегне шапката…
Трабантът бе сред боклуците пред входа на блока, сам той гедермански боклук от ерата на реалсоциализма. Нарочно не го миеше, както правеха и всички притежатели на моторни превозни средства, за заблуда и отклоняване на автоапашите. Но вътрешните му органи и системи работеха безупречно, регулирани от ръката на специалиста по фина механика. Преди да отключи, погледна по навик ауспуха; не беше запушен. Местните идиотчета преди години бяха си измислили интересно занимание: редовно запушваха ауспусите на паркиралите коли с хартии, парцали или кал и наблюдаваха отдалече поведението на шофьорите от гасненето на двигателя. Подобна идиотска атракция имаше и по ключалките на вратите — там материалът за запушване беше размекнато топче дъвка. Но всичко това бе преди години, когато все още имаше малки деца по дворовете, а дъвките бяха евтини. Сега ауспухът бе кух, моторът работеше нормално и като превъртя колела, пластмасовата таратайка залъкатуши между локвите на Стари хан, докато излезе на пътя за Кенар.
— И сега наближаваме до най-интересното място — рече Петър Диамандиев, докато Дами сменяше касетите с магнитната лента. — Само че не бързай да включваш, трябва да обсъдим случката, може да решим, че не е за разправяне…