— Да ти го зачука! — обади се Луков. — Заслужаваш си го, като не вярваш на българин, а играеш по гайдата на един мингянин. Кажи му бе, Даме, и пушката да ми върне. Пушката ми отмъкнаха тия боклуци, ще ми я съсипят!
— Млъквай!
Всичко се завърташе отначало; Дами се дръпна назад и излезе в коридора. Възможно ли бе наистина роднината на брат му да е извършил кражбата, не беше ли станала грешка със задържането му, или Буйнезов разчиташе на вярната си интуиция? Познаваше бегло Луков, помнеше го от сватбата на Джими навремето, чувал беше за женитбите и разводите му, за объркания му живот. Но само той ли беше такъв? И ако той беше крадецът, дали е знаел чии са прасетата, или пък бе толкова нагъл, че е посегнал на роднинската собственост, без да му мигне окото? Буйнезов имаше право: в тая дяволска бъркотия никак не е лесно да напипаш вярната следа, да се добереш до истината; до обективната истина, ако все още съществуваше такова животно…
Неприятното чувство, с което бе започнал деня, продължаваше да го гнети. Още един ден на празен ход, на безсмислен, неефективен труд; не минаваше ли така времето на хиляди българи като него, вече толкова години! Бе чувал за пестенето на всяка минута в богатите държави, за това, че дори изпушването на една цигара е изчислено и калкулирано в цената на общонародния продукт. А при нас минават месеци, години, цели десетилетия в разтакаване, в протакане и отлагане, в преливане от пусто в празно и на всичко отгоре сме сърдити и обидени, че ни смятат за бедни, че „ония“ ни мразят и не искат да ни помагат. Това бе толкова широко разпространено мнение всред членовете на бащината му партия, което винаги го разсмиваше: те презираха богатия капитализъм, ругаеха го и го кълняха и в същото време се сърдеха, че не им помагал. Защо да им помага? Война ли бе минала, катаклизъм или опустошителен мор? Или богатият по някакво компенсативно правило бе длъжен да помага на некадърния; правило, измислено, естествено, от некадърника. По силата на това правило срещу можещия се обединяваха всички неможещи, срещу даровития въставаха всички посредствени, срещу имащия — съюзът на нямащите. Много пъти си бе мислил, съзнаващ, че това е същият наивитет, наследен от стария Диамандиев, колко е трудно на кадърния човек в малката, бедна държава. И че цяло нещастие е да си белязан с Божията дарба, да си талантлив. Бездарието ще те преследва през целия ти живот, ще изправя прегради по пътя ти, ще пречи да разкриеш способностите си докрай. Законите, създадени от посредствени чиновници, също са в полза на посредствеността. Защо, да речем, ако си построиш къща, ще бъдеш обложен с данък — сгради, а този, който живее под наем и чака някой друг да му построи жилището, се измъква сух от водата? Защо не се поощрява трудолюбието, пестеливостта, трезвеността, способността, а се насърчава мързелът, безволието, егоизмът и безотговорността? Каква справедливост имаше в партийните лозунги за социална справедливост, за равенство, за какво зовеше тръбата пролетариите от всички страни да се обединяват и съединяват, срещу кого? Срещу имащия, можещия и знаещия, срещу този, който вече бе направил нещо по пътя на човешкия прогрес…
— Диамандиев! — Следователят поднасяше преписката. — Тури тука един подпис!
— Пак ли? — Дами го погледна насмешливо.
— Няма как. Трябва да документираме очната ставка.
— Трябваше да направите очна ставка със свидетеля; аз не съм свидетел!
— Знам какво трябва, ами времената не го позволяват! Два шамара понякога струват повече от цял месец разпити… Сега остава да се разберете по роднински: ако иска, да ти ги плаща, или ще пиеш една студена вода; аз бях дотук!
По вратата на килията се чуха тъпи удари от юмруците на Луков.
— Диамандиев, плати гаранцията! Като изляза, ще се оправим!
Беше слушал разговора им.
— Какво изпълнение! — изсмя се Буйнезов. — Сега остава и да го измъкнеш от пандиза, като му платиш. Човешката дивотия няма предел!
— Колко е гаранцията? — попита Дами.
Не бе голяма сума и можеше да я плати, но рискуваше да мине в очите на следователя за съучастник в човешката дивотия.
Тръгна си, като му обеща да се отбие при Джими.
Навън вече полъхваше топлината на наближаващото лято; слънцето плъзгаше лъчите си по мрамора и помияри се протягаха по затоплените припечни места извън сенките на липите. Миришеше на дюнер — кебап от грил — ресторанта на Пехливанов, олимпийската слава на Стари хан. Пред сергията за вестници продавачка говореше по мобилния си телефон, вероятно следеше маршрута на колата, която караше столичната преса; сутрешната преса пристигаше в града около обяд.