Сепна се, като я видя да прекосява двора, с чантата през рамо. По навик погледна лявата си ръка, забравил, че часовникът му е още горе, в спалнята.
— Наближава девет — каза Стела. — Кафето ти изстина, чорбаджи!
— Замотах се с дюлгерите, извинявай! Свалят кофража през куп за грош и къртят ръбовете. Не е лоша оградата, нали, хваща окото?
Първите двайсетина метра вече имаха завършен вид: беше стена от кремави блокчета от дунавски пясък и цимент, почти без фуга, с бетонни колони от рендосан кофраж на всеки четири метра. Както изчисляваше Джими, оградата от този вид имаше няколко предимства пред металните — беше по-евтина, не се нуждаеше от допълнителна мазилка, не се поддаваше на корозия и ръжда. И най-важното, което той установи с внезапно прозрение, не можеше да бъде открадната в тия хайдушки времена. Той бе имал намерението да използва ламарина — неръждавейка от ЗАР, но бързо я замени с блокчетата и сега се надяваше, че ще бъде похвален за прозорливостта и практичния си ум.
— Много е гот! И ти си ми строител на съвременна България от третия том на Симеон Радев! — каза му Стела, като се доближи и допря устни до четината на бузата му.
Той долавяше, че в думите й имаше леко поднасяне, тънка интелигентна гавра с националните светини, твърде разпространена сред най-младите поколения, но искаше да вярва, че е добронамерено и че идва от някаква вътрешна необходимост да разведрява сивите тонове на живота. Не можеше да си представи човешките взаимоотношения без усмивка, без закачка и игра, сякаш природата бе създала човека точно заради играта, в противовес на скуката, монотонността и безразличието във вечния кръговрат на материята.
Беше му приятно нейното докосване и като я гледаше с късите панталонки и тениската, му се дощя да я задържи, да й попречи да излиза.
— И ти си супер! — каза той. — Като те гледам с тия шорти, знаеш ли какво си мисля?
— Знам! — каза тя. — „Само да те гепна…“
— Как позна?
— Всички мъже сте чалгаджии. Тоест — предсказуеми!
— Остани, ще идем да закусим някъде; Жоро Евтимов ще почака.
— Чао, строителю, не обичам да ме чакат!
И като се обърна, тръгна, слагайки крак пред крак, за да му създаде илюзията, че гледа модно дефиле.
Частното радио на Жоро Евтимов държеше етаж от сграда, прилична на Профилакториума, служила за база за отдих и рехабилитация на трудещи се, сега завладяна тихомълком от туристическа агенция, в която радиобосът имаше делово участие. Отдалече на покрива се виждаше „Полегнала Тодора“, в неонов вариант, и антената — леген на предавателя, обърната към града. Бодигард отвори вратичка — ниша, като в чейнджбюро, с блиндирано стъкло, погледна името й в бележника си и каза, че шефът имал спешна среща с рекламодатели и ще я чака в „Приста“, за което се извинява.
— Сори! — каза Стела и му се усмихна, също като на тъпака тая заран. Трябва да тренира по дисциплината европейско възпитание. Нашенецът ще го познаеш точно в тия реакции, в отношението му към нисшия персонал. Какво е виновен клетият човечец, който храни жена и деца, като изпълнява стриктно нарежданията на шефа? Да оголваш зъби насреща му само за да покажеш превъзходство и да смъкнеш стрелката на собственото си напрежение? Оставаш си ливада, ако не проумееш сам тия банални истини, и наистина ще ти трябват триста години, за да заприличаш на цивилизована английска ливада…
Слезе до Колелото, при бензиностанцията на Карадимови, да я вземе някой на автостоп до града, но й се видя много компаньонско: жриците на любовта от Дунав — мост кръжаха най-вече около тия пиаци. Един синкав автобус с ниски прагове спря наблизо, появил се тъкмо навреме. Важното е да стигнеш целта, не обръщай внимание на превозното средство!
С Жоро Евтимов се познаваха от Търново, беше партиен секретар на факултета, имаше нагласата и за ректор. „И за малко да стане, ако не беше се обърнала карта — казваше за него Сашо Градев. — Притежаваше първото условие за голяма партийна кариера: нямаше талант.“ По време на митингите, молебените за демокрация и стачките срещу член първи на Живковата конституция кандидатът за ректор се ската някъде. Казваха, че бил видян в родния му край, Благоевградско, където се говорело, че вече имало пари за американски университет; американски пари. Градев не беше прав: Жоро имаше таланта да надушва големите пари, както мухата месарка — тлъстата пържола. Изглежда, достъпът до гущерите не е бил толкова лесен, защото година по-късно го намираме на ново място, диагонално противоположно на Пиринския край — в района на Дунав — мост, вече съдружник на туристическа фирма и по време на единайсетмесечната синя власт — редовен посетител на „The Blue Cafe“ в центъра на крайдунавския град. При кабинета на Беров отново тихомълком — неговата добре отработена походка на снишаване от времето на перестройката, той зарязва оцветеното заведение, заменяйки го с неутрално шарената „Приста“, сепарето в дъното. В това сепаре, докато слушаше касетофона над главата си, сложен в плексигласов кафез срещу крадци, над чашата марково питие („Балънтайн“, „Тийчърс“, „Ред лейбъл“) се оформи замисълът му за частното радио с ограничен периметър на излъчване. Важна беше хрумката, светването за част от секундата в тунела, като посока, като цел; за средствата не се безпокоеше, знаеше как да ги намери…