Тя посегна за чантата, да плати сметката си, но Евтимов не й позволи, даде банкнота на момичето, тъй като Йоргаки бе се оттеглил в служебното помещение.
— Не трябваше да го дразниш — каза той навън, тръгнал да я изпрати.
— Ега ти откачалката! — ядоса се Стела. — Не е за вярване, че има и такива!
— Има всякакви и трябва да им вземем парите. Този обещава да финансира проекта.
— И ще иска всяка вечер да свършваш програмата с „Нас червеното знаме роди ни“.
— Ще му пускам каквото поиска. Знаеш ли колко струва една камера? А той е готов да я купи.
— „Нас червеното знаме… — затананика Стела, извърната към него. — Нас не ще ни уплаши смъртта… Ние сме на всеки километър…“
— Млъквай! — смръщи чело той.
— „Вас не ще ви уплаши смъртта… Вие сте на всеки километър…“
— Ще видиш студио през крив макарон.
— Окей! — каза тя, усетила, че към калифорнийските правила трябваше да се добави още едно: не се шегувай с хора без чувство за хумор. — Вземи ме в твоята деполитизирана телевизия, ще ти бъда послушна. И вечер, вместо лека нощ, ще казвам усмихната: „Само да ви гепна, драги зрители, дънките ви ще цепна…“ Така може ли?
— Маймуна! От кой клон слезе, да те вземе дяволът? — въздъхна радиобосът.
Лятото се случи сушаво, горещините, вместо през юли, подраниха със седмици. В гаража не можеше да се стои повече от час-два на ден, клиенти нямаше; обитателите на панелния квартал бяха се пръснали по селата, да чоплят частното ползване и да прекарват поне нощите по-поносимо, между стени и покриви, които не акумулираха жегата като панела. Стела замина при Ники и като се пробуди първата заран, усети свежия дъх на планината, влизащ през балконската врата. Помисли си, че можеше да дойде месец и два преди това, напразно се влачеше в града, играеше на продавачка на стока, от която никой не се интересуваше. Стари хан едва даваше признаци на живот. Населението му, с години свързано със ЗАР, още не можеше да осъзнае какво бе се случило с поминъка, който крепеше тия пет-шестстотин домакинства, пресъхнал като градската бара през летните жеги. Мнозина продължаваха да се надяват, че както барата наесен, заводът ще се съживи, ще се възвърне потокът на всекидневния труд, залисии, смехове и кахъри, че „дето е текло, пак ще потече“. По-младите не вярваха на тази философия на изчакването и примирението, оставането в Стари хан им се струваше най-безумният вариант. Службите по учреждения и частни фирми се съкращаваха; да се връщат по селата, в наследствените ниви на дядовците, бе още невъзможно: поземлените комисии, назначени без крайни срокове на дейност, нямаха интерес да приключат по-бързо земеразделянето, процедурата по издаването на новите крепостни актове бе досадна, беше губене на време, на нерви и пари. Нямаше сред младите истински интерес към земята; ако съществуваше някакъв, то бе как да се отърват от нея, да я продадат. Но нямаше купувачи, нито пазар. Миграционният поток от града към селото, обещаван от ораторите по митингите, не се получаваше засега; изглежда, нямаше и да се получи, както бе навсякъде по света — в света на напредналите народи. Селата потъваха безвъзвратно — днес в бурените, в безлюдието и саморазпада, нататък — невидимо, полека-лека — потъваха в земята. Най-отчаяната възможност, предвидена от народното въображение в клетви, урочасвания, черни магии. Да потънеш в земята — тази най-ниска точка на срама. На безпомощността. На безизходицата. С инстинкта си за живот младите предугаждаха опасностите от инертността на обществото, изпаднало в безотговорност и летаргия, и поемаха кой накъдето види — към по-многолюдните сборища на големите градски центрове, към паспортни бюра, посолства и контролно-пропускателни гранични изходи. Беше се завихрила непозната, невиждана досега емигрантска вълна, която носеше вече половин милион българи към далечни, непознати, чужди брегове…
Стела си спомняше, че началото на тази вълна бе в самия край на нейното гимназиално образование преди шест години. Беше месец май, вече нямаше уроци и изпити, каталясваха от купони и балове, но във въздуха се усещаше напрежение, нещо тревожно, нерадостно, като магнитните инверсии при смяната на атмосферното налягане. Телевизията предаваше вечер репортажи от южната граница, с кервани от коли, селски каруци, камиони, накамарени с покъщнина. Властта на Живков пъдеше през границата триста хиляди български турци. Безчовечната, насилствена кампания бе наречена по комунистически нагло — „голямата екскурзия“. Сякаш ставаше дума не за напуснати завинаги домашни огнища, за човешки съдби, а за неделна разходка по профлиния. По това време Стела чу отблизо един човек да нарича варварски коравосърдечно отношението на управляващите към невинните деца, жени, старци. Беше поетът Иван Радоев. Тя ходеше понякога в кафето на театъра с една съученичка, учеха се да пият джин с тоник. Поетът също пиеше джин, загледан в телерепортажа от гарата на Капитан Андреево; на екрана вървеше бавен влак със смъкнати прозорци и гроздове от глави изпълваха рамките, мокри от майския дъжд, сякаш поръчан от властта, за да измие сълзите на изгнаниците.