— „Ситен дъжд вали като маргарит!“ — каза Стела, спомнила си народната песен от христоматията. Иван Радоев бе на съседната маса и я чу. Усмихна й се, имаше измъчено лице с хлътнали страни, но усмивката му придаде необикновена мекота и одухотвореност. Той вдигна чашата си и кимна.
Есента, вече студентка първи семестър, тя слушаше лекции по народно творчество при една столична преподавателка, която гостуваше по два дни седмично в Търново. Със седмици нищеше героичния фолклор — исторически, митически, езически и прочие мотиви, а съзнателно заобикаляше гурбетчийските. В края на една лекция Стела я попита от залата: „Не подценявате ли шедьовъра на народното изкуство «Ситен дъжд вали като маргарит»?“ И защото знаеше, че ще размърда залата, допълни: „Съзнателно или да?“ Гостенката пламна: „Шедьоврите не са един и два, уважаема.“ — „Един е! — заяви Стела. — Това е класацията на Иван Радоев! И аз я споделям напълно!“
Открай време минаваше за скандалджийка, за цапната в устата, едва сдържаше неуважението си към учителите; почти същата си остана и през цялото следване. Един професор Куюмджиев, който също изнесе няколко лекции като гастрольор, един Сашо Градев, негов студент и приятел, и май с това свършваше нейният списък на хората, от които можеше да чуе нещо свястно, без пози и маниерности, без книжни тъпизми и постмодернизми с вкус на дунапрен: „обговаряне“, „наратив“, „дискурсно начало“… Към списъка си на мъжете, които измиваха очите на половината човечество, тя прибавяше и поета от онази тревожна вечер в кафето на театъра, когато той чу нейната реплика, кимна с красивата си глава и вдигна чашата си за поздрав. Май че бе влюбена дълго време в него, като тийнейджърка, намери старите му книги, запомняше стиховете му без усилие, сякаш бе ги писала сама: „Села от равнината, аз ви зная…“, „Нямам нужда от нищо, освен от един бял лист, на който да пиша: Аз съм добре!“… От указателя за София взе телефонния му номер, искаше да му завърти, колкото да чуе гласа му, после й се видя много пуберско, не й се щеше да заприлича на ония пуберчета от рок — концертите, които зееха като гарджета към идолите си на подиума. Достатъчно й бе да знае, че го има, че диша и кара летата си някъде наблизо край нея, по тези краища — от един актьор бе разбрала, че имал селска къща из планинските махали на Дряновско. Сега, спомнила си внезапно за него, тя си го представи как лежи, също като нея, до някоя такава отворена балконска врата, заслушан в диханието на планината, нахлуващо отвън. И като си помисли това, усети, че току-що е изпитала един от краткотрайните мигове на щастие, махнал с крило покрай нея, за който философи и поети казваха, макар и с половин уста, че си заслужавало да се живее…
Навън беше заран, още отпусната, омаломощена от нощта; птиците мълчаха по гнездата, само рекичката под брега не спираше своя шепот, напомнящ дъждовен ръмеж. „Ситен дъжд вали като маргарита… Моето либе коня седлае, на кяр да иде по Каравлашко…“ Помнеше как навремето изтръпна детската й душа, когато за пръв път се вслуша в тези думи. Какво бе това? Ехо от миналото на прадедите гурбетчии, прекосявали с каици Дунава, за да настигнат и си върнат откраднатата златна ябълка? Или само едно предчувствие, уловено в миг от подсъзнанието, за бъдещата й съдба на емигрантка? Съдбата, която я чакаше отвъд Моста, на другия бряг, в Каравлашко и по-нататък, хоризонт подир хоризонт, в пространствата на чуждата чужбина?
След час от досегашното й настроение не остана следа. Изтърсиха се с ламаринен звън и гумено тътрузене по асфалта аудито и пикапът на Диамандиеви, натоварени с кашони бира, разхладителни напитки и щайги с пресен зеленчук. Слязоха и Луко Луков и Павлина, „луковицата ми“, както я наричаше той, като прекарваше длан по заобления й корем, вече в седмия месец. След изписването от болницата ромът Ачо бе изтеглил молбата си на ищец по престрелката с ловната карабина, Луковата преписка бе прекратена и щастливият завършек щеше да бъде отбелязан този ден с курбан. Поради жегата вместо жертвено животно, печено агне или прасе — сукалче Луков бе осигурил седемкилограмов дунавски сом, уловен една заран при устието на Лома с помощта на тротилова шашка с детонатор.