— Лично аз бих живяла в Ирландия, данъците били само десет на сто. От теб съм го чула! — каза Росица.
— Исландия, в интерес на истината, но няма значение! — коригира я Джими. — Важното е, че ако сме истински мъже, а не посткомунистически боклук, трябва да се заемем здравата…
— Той замълча, заслушан в кашлицата на Ники, която се носеше откъм сервизното помещение; не бяха забелязали кога бе напуснал масата. Росица се надигна да види какво става, но Стела я спря.
— Обикновено драйфане! Почва да го хваща от две чашки моя Никсън, ще объркаме графика на задграничните турнета.
— Почакаха малко, но инженерът се бавеше подозрително и тогава станаха. Намериха го на венецианската мозайка в тоалетната, блед и оплескан с материала от драйфането.
— Свиня в собствен сос! — Стела откачи душа телефонна слушалка и пусна струята. Пияният усети присъствието им и даде знак с конвулсия на крайниците, като жабата на Галвани, но продължи да потъва в блаженство и кротост. Извикаха мъжете да го изнесат навън, беше неудобно мъкненето през врати, чупки и прагове; накрая Луков го метна на рамо като навита рогозка, счупена по средата, и го отнесе на горния етаж, в стаята, отредена за младото семейство. Стела го придружи, смъкнаха заедно мокрите дрехи, изтеглиха дънките и го завиха с родопско одеяло, пъхнато в плик.
— Алкохолна кома, бъбреците му да извадя, няма да усети — блесна порцелановата усмивка на Луко. Миг след нея Стела усети прангата на хватката му около китката си. — Сега вече ми падна и няма измъкване!
— Пак ли почваш!
— Адски съм ти навит, казах ти вече. Ставам на кокал… Пипни! Пипни животното! — Той теглеше ръката й към ципа. — Истински сом! Жив сом, ако не си виждала… Можеш ли да му извиеш врата?
— Дръпни се, простако!
— А, не! Не! Така не!… Без злоба, красавице! Изключи алармата! Никой няма да те чуе, в алкохолна кома са… Няма да се измъкнеш! Кротко! Кротко!…
Нямаше измъкване. Беше поне два пъти по-силен от нея, усещаше костите му, обвити в плоски и ръбести мускули, напрегнатите колене, лакти, челюсти. Можеше ли да се надява на чудото от приказките, на внезапното избавление, дошло от силите на доброто, пред които злото подвиваше опашка и се шмугваше нанякъде? Само че това бе във фолклора, във филмите с хепиенд, в измислиците, съчинени да се харесват на невръстните, на безпомощните, да им вдъхват надежда, желание да живеят и по-нататък. В действителния живот вероятността от такива обрати, от избавление в последната секунда бе невероятна, едно на хиляда, на десет хиляди. Оставаше суровата възможност да изтърпиш, да се стегнеш, да стискаш зъби и клепачи и да се молиш по-кратко да трае напънът на ударната вълна.
Тя се свлече на колене, похлупена от тежката мъжка прегръдка, изработена от еволюцията в най-устойчивия, в най-безспорния и дълготраен вариант; усещаше зад себе си тласъците на еластичната стена от мускулни влакна, жили и кръвоносни съдове; здравите му пръсти, впити в ключиците й, пречеха на усещането й, че всеки миг може да се разпадне, да се разглоби. Накрая бе захапката му в гривата на тила й; тя усети снопа косми, обхванат от устните му — тази последна точка за укротяване на женската съпротива. По-късно щеше да си спомни, че в този необикновен момент на разгаряне на страстта в съзнанието й бе се мярнала странна догадка: я виж ти, затова жените не оплешивяват, гривата им е нужна, предвидена от прозорливата природа именно за да послужи за стопиране на съпротивлението им, за да се извърши великото тайнство на оплождането в името на вездесъщата целесъобразност — продължаването на рода!… Щеше да се пита и дали подобна мисъл бе възможно да се появи по време на акта, или въображението бъркаше в своя шейкър обичайния коктейл от съновидения, чуто, видяно, четено, бленувано?
И без будилник Петър Диамандиев се будеше заран по едно и също време, към пет часа. Холтерът, записал денонощния цикъл на кръвообращението му, също бе отбелязал като върхов този час. Усещаше леко почукване в тила и смътна болка, краткотрайна като искра. Кълвачът включи морза, казваше той, и подаде сигнал за ставане. Туй ще е атавизъм някакъв, от предпотопното време, когато е трябвало да раздвижим рано кръвта, за да сме готови за двете точки в дневния ред: да ядем и да се вардим да не ни изядат. Вечният дневен ред. Като погледнеш, какво прави човечеството всъщност от време оно до днес? Все това, все едно и също. И го прави без задръжки, без срам и свян. Търбух бездънен, оченце ненаситно… Ей го и тоя Луко Луков, михлюзинът с михлюзин, откъде се е дигнал, с превоз специален — толкова жива стока не можеш с чувал да задигнеш — и съучастници сигурно е наел… Защо? За да бастиса стоката ни!