Барабаните от касетата на металиците дънеха: Нанай! Нанай! Той пускаше волана и удряше с длан по грапавия му кравай: Нанай! Нанай!… Цяло парче ставаше от това „нанай“, как нямаше дар — перо да го запише на нотен лист, да го аранжира за някой състав, ще накара феновете да цвилят и се гърчат от кеф до припадък. Нанай! Баста! Стига! Дотук с изчакването, с отлагането и протакането. Интелигентният си подава оставката, егоистът трябва да бъде изритан!
На портала го чакаше Начо, видял фаровете на колата, беше го очаквал.
— Какво жито, за какви складове става дума? — попита Джими, като спусна стъклото и не бързаше да слезе.
— Ми ела да видиш! — каза Начо. — Целият хангар на пласмента е задръстен. И негов човек стои въоръжена охрана!
Преминаха през тъмния двор, осветление бяха оставили само около секретните цехове. Пред хангара на пласмента светеше мижава неонова тръба, която припламваше на пресекулки, сякаш броеше секундите живот, които й оставаха. Бодигардът седеше върху бракувано сандъче за патрони и не се помръдна, когато го наближиха.
— Бдим ли? — попита Джими, неочаквано меко, защото му мина през ума, че пазачът нямаше вина за това, че си изкарва прехраната по този начин. — Станоев ли ти възложи задачата?
— Има и по-зле от мен — отвърна мъжът. По гласа си личеше, че е в третата възраст.