— Какво е това жито, на кого е? — попита Джими.
— На шефа е — отговори Начо вместо мъжа. — Рента от имота в Тръмбеш. В Тръмбеш наследствените му ниви били към двеста декара. Смятай по триста и осемдесет от декар… Три дена не може да го извози с един баркас.
— Номенклатурният капиталист се оказа крупен земевладелец — каза Джими и не пожела да види плода на тръмбешкото поле. През металната мрежа идеше сладък дъх на ново зърно, съхнещо в лятната нощ; заводът се отдръпна сякаш и пусна мириса на харман, на пресен хляб, на житената питка, която се търкаля в кръвообращението на българина като знак на плодородие, на сигурност, на вечност…
На заранта Станоев го чакаше в кабинета си по риза с къс ръкав и пепитена вратовръзка; беше подновил боята на алаброса и мустаците, както правеше обикновено, преди да тръгне към столицата.
— Трябваше да съм на път, но те изчаках. Снощи си вдигал гири при пласмента? Или нещо не съм разбрал?
— Правилно си разбрал! — озъби му се Джими. — Хангарите не са складове на „Сортови семена“! Утре ще вкараш каракачани да ти правят кашкавал! Заводът не ти е мандра!
— Спокойно бе, Диамандиев! Не си станал още собственик, укроти топката! Какво е станало толкова? Складът празен ли е? Празен. Ще се амортизира ли, ако зърното постои за месец — два? Не разбирам реакцията ти!
„Всъщност той е прав, глупаво е да правя скандал — помисли Джими. — Но вече съм го притиснал до стената и ще му кажа всичко в прав текст.“
— Да си говорим открито, Станоев: отдръпвай се и не пречи!
— На теб ли преча? — Станоев нямаше вид на уплашен, единият ъгъл на устните му бе леко счупен от иронична усмивка.
— И на мен, и на всички! — избухна Джими. — Омръзнахте ни вече с вашите византийщини — и ти, и твоята партия. Скатавайте се! Напускайте сцената!
— Не забравяй: тази партия ти даде образование и служба. И родният ти баща беше номенклатура, ако не си забравил.
— Селски даскал — номенклатура!
— Няма значение, плащал е членски внос и сигурно още го плаща; можеш да го попиташ. Но аз не разбирам за какво спорим вече толкова години. Народът беше единен, това не се хареса на някого и реши да го разцепи и скара. Разделяй и владей — това е формулата. И България е слаба както никога досега.
— България е слаба не защото някой си го иска отнякъде. Това са ваши, комунистически измишльотини! — нервно възрази Джими. — А защото става дума за собственост. За държавната собственост, която искате да запазите само за себе си.
— Спокойствие не може да има, докато не се реши този въпрос. Не си правете илюзии!
— Така значи, пак за тлъстите парчета на баницата! — изсмя се Станоев. — Кажи си го, няма що да шикалкавим!
— Мръсни баничари! — изтърси Джими и се отправи към кабинета си.
— Подир малко чу щракането на секретните брави на директорския кабинет, звъна на ключовете, стъпките на Станоев, които отекваха по голата мозайка, тъй като килимите отдавна бяха навити и прибрани по складовете. Видя го отгоре да влиза в заводската лада, която шофираше сам, и да се отправя на лов за приятели и съмишленици, по комитети, министерства, приватизационни агенции. Бавен, избягващ преките пътища към успеха, търпелив, почти невидим, скрит зад маската на примирил се със съдбата си при новите обстоятелства. В действителност бе скрил ноктите си в меките котешки възглавнички, за да ги извади внезапно и ги забие в жертвата си в момента, когато настъпеше поредната реставрация. Реставрациите са неизбежни, мислеше си Джими, след Френската революция техният брой е стигнал дузината; революционният процес, като част от пулсациите в природата, също се движи в приливи и отливи. Това Виденово правителство си е чист отлив, но какво ще дойде след него и дали няма да е мъртво вълнение?
Веса Марковска бе наредила чаши за кафе от стар сервиз с темперни бои в основните цветове, топеше пръсти и рисуваше на платно зюмбюли, перуники, кремове с издължени шии, с жълти стъбълца по средата. Удаваше й се изкуството, личеше по лекотата, с която движеше пръстите си, при това без никакво смущение от присъствието на Роси.
— Ръката ми сама се движи! — каза тя, отделила за миг вапцани пръсти от платното. — Някой ми диктува: тук завърти, тук сложи червеничко, синичко… Получава се от само себе си.
— Глас ли е? — попита Роси. — Чуваш ли го? Или ти се явява като ангел, да речем?
— Мога ли ти каза, мила! Сила някаква, която напира отвътре. Енергийно поле, в това съм уверена. Какво знаем ние всъщност за това, което е в нас, то е по-голямата загадка, отколкото външното, което виждаме. Понякога лежа и слушам потока на кръвта, който циркулира в сърдечно-съдовата ми система. Свят ми се завива, като си го представя: неспирно течение шурти в затворен кръг и оня мотор само прави туп-туп, без почивка, без пауза… Години — седемдесет, осемдесет… па и по сто и кусур. Има ли друга машина, друг механизъм, който може да издържи на този ритъм по цял век, замисляла ли си се върху този философски въпрос?