Росица не можеше да каже нищо определено, само кимна мълчаливо.
— Повечето хора се плашат от външни страхове: куче да не ги ухапе, земетресение, светкавици и гръмотевици; мъжът ми, Бог да го прости, се плашеше от морето, признаваше си го.
— И аз потръпвам пред голяма вода! — каза Роси и поглади косъмчетата по ръката си, готови да настръхнат от спомена за водните стихии. — Настръхвам пред Дунава, а на морето съм цяла трепетлика!
— Обладана си от негативни енергии, ще трябва да ги разградим някой път, когато намерим свободно време… Морето не е страшно, мила, то е само една голяма саламура, като се замислиш. Загадката е само кой се е сетил навремето, та го е направил солено. Представяш ли си тази голяма вода, както казваш, ако беше обикновена вода, как щеше да шупне от микроорганизми, каква воня щеше да се понесе от такова блато без брегове? Ужас, ужас! Всемогъщият творец се е сетил, предвидливо е ръснал морската сол и е избягнал ферментацията. Евалла, евалла, бог ли си, дух ли си, който и да си, само за това човекът трябва да те почита и възхвалява!
Тя взе стъклото с разредител, изми ръцете си, дълго ги ми на чешмата и бърса и тогава дойде, та седна при нея.
— Дай да видим какво си донесла! Както ти казах, нали?
Росица носеше две калъфки на възглавници, едната на Джими, другата — на инженер Николай. Носеше и две банкноти по петдесет дойче марки. Веса ги погледна за металната нишка, извади игла с конец и като отиде към светлината до прозореца, взе да ги зашива поотделно в ръба на калъфките. Росица запали цигара, отпусна се на дивана и притвори очи. Не вярваше много в тия разграждания на магии, но реши да прежали сто марки, да не каже един ден, че не е опитвала и тоя мурафет. Джими трябваше да бъде излекуван от любовно охлаждане, водещо до полова слабост, а Никсън — да спре с това лошо пиене. Марковска я уверяваше, че само след седемдесет и седем дни и нощи спане върху муската, пришита в калъфката, злите сили ще се изпарят от омагьосания обект, ще се избистри енергийното му поле и ще настъпи пълна промяна в живота му. „Да видя, па да не повярвам!“, бе възкликнала Роси спонтанно, като чу за пръв път думите на екстрасенската. „Знам, че си скептична — каза Веса, без да се засегне от съмненията й. — Всички сме скептици в тия времена, мила, много сме лъгани, разбирам те напълно и ако искаш да спрем дотук, няма изобщо да го правя на въпрос!“ — „Ама моля ти се, Весе, казах го просто по принцип. Така са ме възпитавали, че да вярвам само на нещо, което може да се види.“ — „А електричеството? — стрелна я Веса. — Можем ли да видим електрическия ток, но той съществува, нали, някой съмнява ли се в това?… Ние всъщност сме само едни съдове за електрическа енергия, мила, ние сме акумулатори, заредени с положително или отрицателно електричество. Учила си физика: анод и катод, аниони, катиони. Зубрехме ги папагалски, без да знаем, че те са в самите нас, че от тях зависят човешките ни съдби; като се замислиш… Бялата магия по същество е чисто физически способ за отвеждане на отрицателното електричество от нашите клетки и заменянето му с положително.“
Беше толкова сладкодумна и убедителна, че си заслужаваше човек да даде сто марки, за да послуша една лекция на достъпен, стигащ до дълбините на душата език.
Веса Марковска направи последния бод, скъса със зъби конеца, провери към светлината дали не прозират зашитите банкноти, сгъна двете калъфки и отново припомни условията за успешното обезмагьосване.
— Днес коя дата сме? Броиш седемдесет и седем дни и нощи от днеска нататък.
— Какво ти дължа? — попита Роси.
— Нищо, мила, от теб пари не вземам, нали знаеш.
— Обичам да си плащам сметките! — каза Роси и извади две банкноти по двайсет марки.
— Е, добре, ще взема само едната! — Веса Марковска прибра двайсетачката на дъното на калъфа за очила; върху нея постла тютюнево жълтата гюдерия за изтриване на стъкла от заешки велур с изящно назъбени краища. Този калъф й беше армаган от бащата на Росица, полковник Иван Луков, от едно негово посещение в оръжейните заводи на град Тула.
Като излезе от дома на Веса, Росица реши да тръгне направо за Кенар, да сложи калъфката на Никсън, докато е свежо още електрическото поле около нея. Метна се на пикапа, но се сети, че не бе взела нищо за ядене и пиене, завъртя към пицарията, да хвърли поне две пици и кашонче бира за младия смок, когото бе решила да спасява от алкохола. Безнадежден случай, разбира се, едва ли ще го откаже от чашата, но поне да го свикне да пие бира вместо твърдия алкохол, да го отклони към по-малкото зло. Немците защо са изобретили бирата — точно с такава цел: да разводнят огнената отрова, да разконцентрират концентрата. Със същата цел в Америка слагат буците лед в уискито, правят коктейли, бъркат буламачи всякакви, да притъпят острието на прогарящия лъч, който удря в черния дроб, панкреаса и всичките карантии наоколо. Това в Стари хан не могат да го разберат любителите на силните усещания. Наливат се с ракии всякакви, че и двойно препечени, жулят метил алкохол и като погледнеш, мъжете над шейсетте ги няма, ритнали камбаната. Да не говорим за цирозата или за мъжката полова немощ, за проблемите на ерекцията. Че нацията има проблеми в тая област, не трябва да съществува и съмнение, щом като един депутат — академик каза наскоро на пресконференция пред журналистките, че не искал да бъде директор, а еректор… Не е нужно да си голям психолог, за да разбереш, че зад шегичката академикът изплакваше някаква мъка по прекършената си мъжка гордост…