В пицария „Роси“ по това време — три след пладне — прекратяваха за малко работа, да забършат теракотата и да измият тавите; отшумяла е обедната вълна от клиенти, а към четири идеха ожаднелите за кафе, бира и безалкохолни. Нямаше ги още; на входа кака Златуша бе препречила по диагонал дръжката на четката — метла. Роси се опита да мине под диагонала, но ъгълът не можеше да побере едрия й бюст, събори преградата и пластмасата прокънтя на лъснатия под. Златуша надникна от кухнята и излезе да я посрещне.
— Някой да ме е търсил? — попита Роси и погледът й се задържа на служебната маса до касовия апарат, където имаше две чаши за кафе и още една, с резенче от лимон: Стела пиеше своя джин — тоник с лимон! — Стела е била тук?
— И Джими! — каза Златуша. — Пиха кафе.
— Джими е на борд, какво прави тук?
— Свършили бързо, дойде много зарадван: успял да изхвърли двама от хората на Станоев и сложил свои. Черпи за случая.
— Най-сетне една добра новина! — каза Роси. — Бях забелязала, че от сума време телефоните звънят само за да ти сервират неприятни изненади. Накъде отидоха?
— Джими каза, че се прибира да отмори. Пък Стелчето — не разбрах. Заедно излязоха.
Роси взе за вилата каквото си бе наумила и пое към къщи да види Джими, тъкмо незабелязано да подмени и неговата калъфка. Колата му беше пред блока, но в антрето не подуши миризмата му като друг път, когато беше наблизо. Нямаше го на дивана в хола, нито на спалнята. Докато обмисляше къде може да бъде, тя набързо подмени калъфката на неговата възглавница, работеше чевръсто и поглеждаше крадешком, за да не я изненада с внезапното си появяване.
Но никой не се появяваше. В апартамента беше тихо, отвън идеше обикновеният квартален шум от бързея на живота, твърде забавен и размит от летния зной. Дори гълъбите по капандурите бяха преустановили своите безкрайни любовни игри, своите песни и пляски; каква любов в задухата, животните не са толкова глупави да правят любов кога и как да е само защото им е паднало. За разлика от венеца на природата — винаги ненаситен за любов, винаги готов! „Льох, льох, лилильох, за целувки и любов винаги…“ Както си тананикаше някакво шлагерче от бабиния репертоар, тя млъкна изведнъж, обзета от прозрение: Тия кретени, двамата, сигурно се свалят в тоя момент отвъд стената, в апартамента на Дами! Къде другаде? Колата е долу, на паркинга, Джими, какъвто е глезльо, няма да тръгне в тоя пек да маа гащи към квартирата на Стела. Ключът на братовото жилище е в джоба му, по-точно в антрето, на пирона до електромера; тя надникна, да се увери в точността на своя дедуктивен метод на разсъждение, и дъхът й спря: нямаше го! Значи са там! Мошеници безподобни! Любов ще ми правите ни в туй, ни в онуй време! На една ръка разстояние! Отвъд един жалък, тънък, некачествен, скапан панел!
— Да хукне да удря по вратата, да кърти первази и да прави шоу за бабичките от региона — не! Нямаше да изпада в подобно ретро! Да ги стреля с някой пистолет от колекцията на Джими и сетне — какво? — да изкара животеца си по пандизите? Хайде, джанъм, без такива изпълнения! Заслужават ли подобно житие и страдание двама помияри, две пенюги, залепнали в жегата в собствените си секрети, слюнки, пот и слуз; сумтящи, гърчещи се, стенещи по разголени дюшеци, над бръмчащи стоманизирани пружини… По-добре да ги зареже, да им обърне гръб, да се мята в пикапа и да се оттегли в планината — на въздух и простор, по-далече от това напечено, прашно, смрадливо недоразумение, наречено Стари хан!