„Не става! Не става! Не става!“ Тракат железните колела по ставите на релсовия път, вагонът се люлее, купетата са празни. Дори ромите ги няма, вечните пътници по днешните железници.
Но ето го един — с бакенбарди под ушите и мустаци тип „падащ фойерверк“; през рамото — кондукторска чанта, пълна с кочани и индиго. Заглежда се в краката й, стъпили на отсрещната седалка.
— Госпожице, тези крака са за мъжко рамо, не за седалката! — Това е негова смешка, на която сам не може да се насмее.
Подобна шега по европейските стандарти може да се квалифицира като сексуален тормоз.
Тя стъпва на пода, а той продължава да гледа с мераклийски блясък онова място, където левият крак преминава в десен, както каза наскоро в интервю депутатът доктор Калташки. Господи, простащината няма почивен ден, нито реални граници! Каква любов сред простаци, каква дълбочина на чувствата, каква магия?
Внезапно спирачките започват рязко стържене, желязото пищи оглушително; влакът се стъписва насред полето, вероятно пред червеното око на семафора.
— Защо спряхме? — Стела се досеща за причината, но пита и тутакси съжалява за глупавия въпрос, дал възможност на навлека отново да влезе в диалог.
— Не му бутат, госпожице! Не му бутат зелено… Хе-хе! — Той продължава да я гледа ухилен. — А ти, маце?… Свободна ли си тази вечер, да цапнем по едно питие?… Смяната ми свършва след половин час!
— Не бутам, господине!… Върви на майната си!
Каквото повикало, такова се обадило! Тя му обръща гръб, обляга се на сваления мурскурлив жп прозорец и гледа нататък, към края на равнината, дето под високия бряг тече Дунав, безкраен и необратим като Времето. Не го вижда, но го усеща по ритъма на сърцето си: родена е на този бряг, тук е вдишала за първи път въздуха, леко разреден от озона, излъчван от голямата вода, винаги обагрен от далечните отблясъци на дунавските изгреви и залези. Нейният бряг; тук свършва земята, сушата, при споменаването на думата „бряг“; нататък почва нещо друго, подвижно, бездънно, изкусително — примамливо, вълнуващо като сън. Контрапункт на нейния застинал в неподвижност и бездействие, корав като сух краешник сухоземен живот.
Докараха на следственото десет тона негасена вар и Буйнезов се видя в чудо. Не бе предвидил, че ще има нужда от спешна работна ръка, бе опразнил килиите за летен ремонт; останали бяха следствените с тежки провинения, на които законът не позволяваше да напускат ареста без специални разпоредби. А някой трябваше да угаси варта. Вече четвърта година градяха пристройка на три етажа към старата сграда, с помещения, съобразени с европейските конвенции за човешките права. Беше монтирана дограмата, оставаше измазването и Буйнезов си тананикаше като рефрен от съвременен хит: „Някой трябва да угаси варта…“ По някое време си спомни, че ставаше дума за вар в показанията на циганина Ачо от Каунци, разтвори преписката и въздъхна облекчен: следственият бе споменал, че при едно предишно задържане в ареста на Лясковец цял месец гасил вар, за което получил благодарност и преждевременно освобождаване. Буйнезов се разпореди и Ачо бе доведен от болницата, където още лекуваше раните си от сачмите на Луков. Но вече му нямаше нищо, беше се загладил от болничната разкладка, колкото да бе непълноценна откъм белтъчини в тези кризисни времена; настроението му беше циганско — оптимистично и само помръкна за малко, когато разбра, че приключилата преписка отново се раздвижва.
— Защо бе, гражданино следовател, нали си оттеглих молбата срещу Луков?
— Има някои неизяснени моменти — каза Буйнезов загадъчно. — За десетина дена ги изясняваме и те пускам! Обещавам ти! Ако свършим работа по-рано, може и по-рано…
Той имаше предвид варта, но за да не излезе, че действа директно, реши да прескочат до Каунци за един оглед на мястото на отстрела в оная пролетна вечер. Всъщност това щеше да бъде и първият оглед на обекта — когато прелистваше преписката, следователят видя, че това е липсваща съществена подробност, която можеше да му донесе някои неприятности при проверка, затова реши да я извърши допълнително.
Павлина, с корем в седмия месец, се зарадва на Ачо, направи им кафе, а за Луков съобщи оскъдни сведения: пътувал с камиона, може и по държавите да е, наскоро си заверявал чужбинския паспорт.
— А свинките? — попита Ачо, загледан към откачената порта на свинарника. Павлина реагира с енергичен жест: „Трай по тоя въпрос!“
Но Буйнезов имаше набито детективско око и никакви съмнителни жестове, знаци и движения не оставяше без съмнение, анализ и преценка.
— За какви свинки става дума? — попита той.