— За никакви! — засмя се Павлина пресилено и побърза да се скара на циганина: — Защо плещиш като задник, та караш човека да се съмнява, че сте крали свине?!
Буйнезов ликуваше от щастие: винаги бе вярвал в интуицията си на голям детектив, в наблюдателното си око и свръхчувствителния си слух! Най-вече в слуха! За него големият следовател трябваше да притежава преди всичко превъзходни уши, с които да улавя с прецизността на прилеп и най-тънките нюанси в речта на евентуалния престъпник. Защото всичко е там, в езика на човека, там се крие тайната на всяка улика, в неговите думи, запъвания, мънкания и премълчавания; единствено ухото е в състояние да отличи истината от ментето, от фалша и заблудата. Сега му трябваше само миг, за да усети зад думите на дебелата жена зле прикритата тайна и оттам да направи връзката с откраднатите прасета на Дамян Диамандиев. Нататък вече следваха рутинните процедури. След като огледа свинарника, той реши да издаде заповед за задържане на Луко Луков, а циганина — вече напълно с чиста съвест — прати да гаси варта в задния двор на следственото…
Един ден Павлина му дойде на свиждане, донесе му баница от бутер — тесто и двулитрова бутилка кола. Беше горещ следобед, в коритата кипеше варното мляко и засилваше задухата между стените на сградите. Циганинът беше гол до кръста, по лъскавата му кожа имаше капки от варта.
— Как си, приятел? — попита Павлина.
— Чувствам се бял човек! — Това беше метафора, чута от Буйнезов, когато му възлагаше работата; Ачо я харесваше и я пробутваше като своя. Знаеше, че Павлина се впечатляваше от добрата полемика, „от дебат“, както казва телевизорът.
— Сам си го натресе! Кой те би по тиквата да плещиш пред ченгето врели-некипели?!
— Нищо бе, Павлинке, ще овладеем ситуацията! Аз от вар се не плаша, в Лясковец два вагона съм гасил, а тука има-няма половин вагон!
— Натопи и Луков, има заповед за задържане. Като разбра, не ще да се връща, крие се на Дунав — мост, не го е грижа, че ми предстои раждане. Питаш ли ме кво ми е?
— Спокойно, аз съм насреща! — Ромът обгръщаше с поглед фигурата й, станала по-привлекателна от деформациите на бременността, все по-апетитна за нарастващия му сексуален глад. — Павлинке, Луков е кофти човек, аз те поемам. Свършвам това тук, Буйнезов ме пуща и те вземам при мене. Знаеш, че винаги съм ти бил навит. Ти навита ли си?
— Ако не съм, кво правя тук? — каза тя и се сети за баницата, която носеше. — Баница съм ти направила от бутер — тесто, ти я обичаш; няма ли да я опиташ?
— После, после…
Варта кипеше в коритото; той усещаше, че кръвта му също почва да възвира в жилите му, да кипва от нетърпение и мерак. Наоколо нямаше жива душа, сержантът, който трябваше да го наблюдава от време на време, сигурно беше по капанчетата наоколо: беше ракиено време. Ачо захвърли бъркалката.
Новата постройка беше наблизо, още в кофражни платна и подпори, с купища чували с мозайка, гипс и перлит по закътаните места; той избра перлита, че беше мек и пружинираше под голите им тела, пулсираше ритмично, сладостно, все по-възбуждащо.
— По-леко бе, лудер! Съобразявай се с корема ми!
— Павлинке, ще ти купя един павилион до мраморния площад; ще продаваш маратонки…
— После, после…
— Джипситата имат пари, ще ми дадат заем. Договорили сме се с един авер…
— После… Млъкни! И по-леко, почва да ме боли! Ох!
Внезапно охкането й премина в стон, а сетне — в писък. Циганинът отскочи, усетил нещо, което му се случваше за пръв път. Целият беше мокър, но не беше от жегата, не беше обилна пот, избила през порите на телата им; порой бликаше като от катурната дамаджана и мокреше книжните перлитени торби.
— Водите ми изтекоха бе, идиото! Тичай за кола, какво ме гледаш!
Той хукна навън, като лъкатушеше между кофражните подпори, и на двора се сблъска със сержанта, който, воден от полицейската си интуиция за нещо, ставащо при варницата, идеше на проверка.
— Кво става тук? — попита сержантът с нужната строгост, като хвърли око на откритите слабини на Ачо. — Нуди-плаж ли си открил, мангал, що ли?
— Бате, човек се ражда! Да викаме „Спешно отделение“!
— Доктор Куин, искаш да кажеш! — Сержантът също обичаше да гледа телевизионните сериали през свободното си време.
По-късно щеше да се сети, че доктор Куин бе героиня от друг сериал, не беше от спешните лечители.
Веднъж между инженер Николай и послушника Евстати избухна кавга, която завърши с бой. Това стана в манастирската квартира на Евстати, в края на втория кат, една стая с нисък таван от букови дъски, педя широки и нутвани ръчно от незнаен резбар през миналия век. До иконата с кандилото имаше плакат с лика на Че Гевара, на масичката в ъгъла бяха струпани куп книги, на една от кориците гледаше Пако Рабан с остра прошарена брада и по рубашка без яка.