Когато пристигна с трабанта, Ники завари при послушника един кандидат-студент с ябълкови бузи и птичи пух над горната устна. Беше донесъл половинка водка, да изплаче мъката си от пропадането на изпита по български: „Мамка му, как се падна тоя Йовков, ред не съм чел от него!“
— Да беше чел! — Ники кипна на минутата. — Това е Йовков — най-големият! Щом и него не си чел, къде си тръгнал да харчиш парите на баща си!
— Първо, не ми говорете на „ти“, защото не се познаваме. — Ябълковите бузи станаха тъмноморави. — Второ, не съм го чел, защото миналата година пак Йовков се беше паднал! Затова!
— Ега си аргумента! — извика Ники; гейчето не му харесваше, трябваше да го разкара по някакъв начин и се заяждаше нарочно, дано тоя Пухчо се почувства излишен и се изпари. Евстати се мъчеше да ги сдобри.
По някое време по чардака се чуха стъпки и тътрене на старчески клепи и в килията надникна игуменът, отец Йоан. Държеше нож и тънка летва от липово дърво, дълга половин метър, която трябваше да се превърне в чесало. Отец Йоан, съученик на патриарх Максим, в края на осмото си десетилетие се беше пристрастил към изработването на чесала за почесване на недостъпните места от човешкия гръб. Той беше страдал с години от някаква кожна алергия и бе изпробвал всякакви способи и уреди за облекчаване на сърбежа, но само чесалото от липа му бе донесло известно облекчение. За пръв път бе видял това семпло, като Божа благодат, човешко изобретение при едно посещение по манастирите на Халкидика. Там монаси ги бичеха на малки банцши и ги продаваха като сувенири, твърде скъпо, тъй като липата се караше от далечните склонове на Родопите. Отец Йоан си донесе няколко бройки, а когато се изпочупиха поради крехката си, почти нематериална същност, премина към местното производство. Отначало се помъчи да обучи някой от по-младите монаси на поверения му манастир, но не попадна на сръчен човек, затова се принуди сам да вземе острото ножче. През времето, свободно от служба, той дялкаше в килията, дялкаше на чардака, където имаше собствена пейка, удобна и широка като кьошк. Липовото дърво е меко, дялаше се като масло, като тахан, наоколо летяха и лягаха беззвучно като перушинки белите тресчици — листенца от маргарита, откъснати от пръстите на девици, които гадаят бъдещето си: „Обича ме… Не ме обича…“ Пътят на отец Йоан по чардаци, стълбища и плочници бе осеян с хиляди такива тресчици, с милиони; дебилният манастирски храненик Дучо, изпълняващ функциите на слуга, не смогваше да премете, а монасите шепнеха зад гърба на отеца прякора, който му бяха прикачили, без той да знае: Чешалото.
— Тихо, Чешалото! — просъска и сега Евстати, когато се открехна вратата на килията. Отецът довършваше най-новото изделие, приглаждаше ръбовете му с гърба на ножката, накрая щеше да нанесе няколко прореза, кръстосани като решетка, които щяха да образуват своеобразни зъби — или нокти — фактическата част, която вършеше драпането по кожата.
— Чух, че събеседвате — каза светият отец. — Евстати, представи ме на приятелите си.
— Знаят те, ваше преподобие! Всички те познават отлично в радиус от сто километра — от Балкана чак до Дунав — мост! — отвърна послушникът и наля чаша водка на светлостта.
— Бог да ви благослови! — Отец Йоан изля питието през розовия ръб на долната устна, спусна и горната и преглътна с наслаждение. — И само добри да бъдат помислите ви!
— Смърт на всички дяволи! — извика пропадналият кандидат-студент.
— Не, чадо, не! — Отецът се намръщи. — Не споменавай рогатия, намираме се на свято място. Рогатият е нечиста сила.
— Извинявайте, ваша светлост! — каза Пухчо, още по-румен от водката. — Винаги съм се питал защо Всемогъщият е създал и дявола; не можеше ли да не си създава излишни грижи и ядове?
— Да не си вкарва таралеж в слиповете! — поясни Евстати.
— Бог е плуралист — включи се и Ники. — Знае, че трябва да има и опозиция. Не може да се разчита на самокритиката, както правеха комунистите, и накрая изтърваха властта.
— Изтървали са грънци! — възрази му Евстати. — Грешиш, дарлинг, властта е само преструктурирана. Позволи ми да знам някои неща малко по-добре от теб!
Точно това инженер Никсън не искаше да му позволи — да знае повече от него! Кой всъщност беше послушникът, откъде идеше тази негова напереност, това самочувствие? Дори негова светлост, прекият му началник, се долавяше, че го гледа с лека боязън, с респект — две напреднали фази на влюбеност. Като си помисли това, Никсън усети, че сърцето му също реагираше като влюбено сърце, че Евстати не му е безразличен, че го ревнува от старото Чешало и от розовото Пухче, от всичко живо наоколо…