— Знам, че е израсъл по сиропиталища и интернати. Не е споменавал семейството си.
— Еничарче. От ония четиринайсет хиляди, дето се раждат всяка година, донесени от вятъра. Тичинки, донесени от вятъра. Има такава картина — лилави перуники с жълти тичинки, на облаци, на облаци.
— Нещо повече за „голямата вода“? — спря я Росица, за да не се отплесва по перуниките. — Освен морето… да не е Дунавът? Споменаваше Дунав — мост, но сега кой не го споменава Дунав — мост, това нищо не значи!
— Не знам, мила. Магия се прави или разваля на близко биополе. Неговото къде е? Трябва да изчакаме!
Роси посегна да отвори чантичката си.
— Никакви пари! — каза Веса. — Не ме карай сега пък аз да ти се разсърдя, и то истински!
Когато Росица си тръгна, почти на вратата ясновидката я настигна и й подари „Зюмбюлите“, които тя бе харесала веднъж. След кратка разправия на тема заплащане художничката се съгласи да вземе само половината от цената на картината. Някакви си двайсет марки.
Вечерта Джими остана недоволен от резултата от нейната визита при Марковска. Хвърли бегъл поглед на зюмбюлите и се вкисна още повече.
— Сега ни трябват пари, картини ще купуваме после! И всякакви глупости!
— Подарък ми е! — каза Росица, като премълча марките.
— И какво каза за Никсън; не ми стана ясно!
— Далече му е биополето, трудно го улавяла.
— Далече! Ванга улавяше полетата от другия край на земята, за Веса — далече! Ясновидка! Гола вода!
— А твоята Ванга, прехвалената? Нали каза на банкера, Венцеслав какъв беше… „Ти ке бидеш!“ — Росица произнесе фразата с македонски акцент. — И какво? Друг стана кмет на София!
Водеше с цяла точка, това повиши самочувствието й; разшета се, даде му един лексотан и наля две чаши уиски, извади лед от фризера, седна срещу Джими и му се усмихна.
— Чиърс, господине! Да свалим напрежението!
Той отпи, едно ледено зърно затрака между зъбите му; схруска го като бонбон между зъбите на нетърпеливо дете. Личеше, че е напрегнат, напрежението не спадаше.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо! Глупости. И идиотщини. — Извади отнякъде листче, като банкнота, и го разтвори; тя го грабна нервно, мярнала отдалече черепа с кръстосаните кости. Под рисунката пишеше с думи, изрязани от вестник: „Септември ще бъде май! Скатай се, ако ти е мил животът.“
— Анонимка?
— Идиотщина! — повтори той. — Пъхнали я под вратата, гадовете…
— Туй е Станоев и неговите убийци! Джими, те ще те убият, няма да се спрат пред нищо. Джими, откажи се, изтегли парите; не можем да се преборим с тия хора! Те са жестоки!
— Спокойно! — каза той и тракна дъното на чашата пред себе си. — Не откачай от първата идиотщина! Ще има още много и всякакви!
— Те искат да те елиминират!
— Голям праз! Времето е мое! И ЗАР ще бъде мой! Търгът е на шести. Мангизите са събрани, от Данмарк чакам една сума, авансово, срещу някой и друг макаровец… Къде изчезна онова копеле, точно сега; кофти номер ми погоди! Но и без него ще се оправим. Каза ми един от Обединената (банка), че можем да ипотекираме и имота в Кенар, ако представим архитектурен и конструктивен проект. Ти виждала ли си проекти някакви? Хората искат да знаят солидно ли е или нещо паянтово?
— А, не! — каза Росица. — Това не!
— Що?
— Апартаменти, къщи, сега и вилата… Това е безумие!
— Не разсъждавай ирационално, с женските си мащаби! Това е фа-бри-ка! Средство за какво? За производство! Дълготрайни материални активи! Като се завърти колелото, ще купиш вила не в Кенар, дето никой не го е чувал, а в Маями, на плет с Бил Гейтс, милиардера. — Той допи уискито и погледна към печката. — Има ли нещо за ядене, само да не е пица!
— Кой е готвил?!
— Яде ми се една сурова чушка със сирене, но стомахът ми се бунтува. Ще си докарам някаква карцинома накрая, мамка му и живот!
Видя анонимното листче, смачка го и го хвърли към кофата за боклук.
— Да го занесем в милицията! — каза Росица, като го взе и оправи гънките му. — Веществено доказателство…
— На кого там? Всичките са канапи.
— Буйнезов?
Той се зачуди на ума й.
— Буйнезов ще си го премести от единия крачол в другия.
Но Буйнезов излезе човек, удържа на думата си: в деня, когато Ачо привърши гасенето на варта, издаде разрешително за напускане на следственото. Беше; четвъртък, а в петък трябваше да изпишат Павлина от родилния дом. Ромът бе напускал два пъти варницата и тайно бе прескачал до болницата, за да следи за състоянието на родилката и бебето; втория път успя да се промъкне до стъклото и тя му го показа: стори му се малко мургаво и това засили надеждата му, че може би беше негова кръв; искаше му се да носи неговото име — Ангелка, Анджелика, Анжела… Една нощ се въртя до късно в килията, обмисляше имена, сподели вълненията си със съквартиранта, едно влахче, задържано за присвояване на водопроводни тръби — за една нощ бе извадило и откарало с камион тръбите на Тележене, почти километър, които селото бе полагало в продължение на месеци… Влахчето му даде друга идея: да кръстят бебето на някой сериал, на Изаура, Освалдо Риос, ако е момче; сега това било модерното.