Проверка на чувството му за хумор. Но от опит знаеше, че подобни проверки не трябваше да се правят в системата на репресивния апарат: резултатите винаги биваха отчайващи. Само попита какво да предаде на господин Евтимов.
— Най-добри пожелания! — отвърна Буйнезов. — Ние с господин Евтимов сме приятели от комсомолските години. Даже веднъж плувахме до Гюргево за значката „Преплувал Дунава“!… Хе-хе! — Той се засмя на спомена си. — Какви щуротии: „Преплувал Дунава“! Съревнование за значка! Вие, младите, не можете да го разберете…
— Сега бихме плували за „зелена карта“! — каза тя.
— То е същото! Значката също беше картбланш в живота. Макар и в ограничен периметър. Жоро Евтимов е живият пример за просперирал комсомолец. Питай го за подробностите!
— Непременно! — обеща Стела.
Луков я чакаше в една близка уличка, зашумена от короните на липите; чакаше я зад огледалните стъкла на индиговото ауди, което Джими им бе отпуснал за курса до Стари хан. Луков седеше кротко зад плътно притворените стъкла, пуснал климатика, защото се боеше да не бъде разпознат от някой служител на закона. Преди да тръгнат, бе взел и други мерки за лична безопасност: бе обръснал черепа си като скинхед, а неколкодневна брада бе залесила образа му с бирено златисти косъмчета; носеше и тъмни очила.
— Хвърляй очилата! — извика Стела, като се настани на задната седалка. — Не ме попитаха как ще ти предам пушката. Което значи, че законът е загубил интерес към твоята персона.
— Страшна си! — каза Луко, смъкна ципа на брезентовия калъф, да се увери, че оръжието е на мястото си, и зарадвано го затвори. — Имаш едно пиене за услугата!
— Подаръците в зелено!… Една зеленоглава дунавска патица. Първата!
— Я виж, ти си чаткала и от патици?
— На фурна, имам предвид. Върху кисело зеле. И бутилка „Траминер от Хан Крум“… Поредната гавра на българина: ханът е изклал сума свят за пиянство; за отмъщение пияндетата кръщават вино в негова чест! Нека се валя в гроба си от мъка, хак му е!
Аудито се измуши изпод липите и скоро напусна града.
— Голяма капия си! — каза Луко с възхищение. — Що не си станала артистка? Сега щеше да го зачукаш на Мартина Вачкова!
— По-добре да бях записала стоматология. Можех вече да съм в Бевърли Хилс. На зъболекари дават грийн карта от воле!
— Това Бевърли в Канада ли беше?
— Холивуд, Лукче! Не си ли чувал? Щях да оправям кариесите на кучетата на Шарън Стоун! Да им слагам платинени коронки! Там вече слагат коронки на домашните питомци, сър!
— Абе, капитализъм! Мани го!
— Човек за човека — вълк, нали!… Друго си е овчето стадо. „Овцата — положителен герой в българската литература“. Тема за кандидат-студенти. „Де я водиш, ба?“ — „Да я поя, ба!“ — „После накъде?“ — „Да я доя, ба!“
Луко се засмя къдраво.
— Възбуждаш ме, като те слушам!… Чуя ли жена да псува, целият ставам секси!
— Псувнята е само защитно поле срещу злите енергии. Няма нищо общо със секса, сър!
След онова почти изнасилване на вилата Луко на няколко пъти бе опитвал да поднови сексуалната им връзка, но Стела безцеремонно отхвърляше намеците или директните му предложения. Сега се бе съгласила да тръгне с него в последния момент, тъй като Джими се оказа зает в Профилакториума и само им даде ключовете от колата. Луко непрекъснато търсеше поводи за отклоняване по капанчета, мотели, туристически бази, но Стела успяваше да охлади мераците му с някоя груба дума или иронично подхвърляне. Бе забелязала, че простакът се респектира от иронията; не можеше да й намери достатъчно ефикасно противодействие.
Нов прилив на влечение се надигна, когато разбра, че ще прескочат до Кенарския манастир: Стела се надяваше да научи нещо по-конкретно за изчезналия инженер. Луко пък се опитваше да я склони да пренощуват в крилото за туристи, където сексфантазията му вече рисуваше, изпреварващо, картини от висшия пилотаж на удоволствията.
Стела го остави да я чака на двора при чешмата с водопроводната муфа вместо стубел от кована мед; сега, няколко месеца след венчавката, чешмата още продължаваше да изпълнява скромната си мисия — да утолява жаждата на миряните, — но муфата бе изчезнала.
Не се виждаше никакъв и послушникът Евстати. Тя надникна в празната черква; беше делничен ден, нямаше кръщавка, нито венчаване или опело; пластмасовият леген беше на обичайното си място в един ъгъл — Джими бе обещал да го подмени с бакърен и като истински съвременен бизнесмен бе забравил (или в по-добрия случай — бе отложил!) обещанието си.
На пейката под пруста седеше монах и дялкаше нещо с ножка; когато го наближи, видя, че това е самият отец Йоан, игуменът. Плочите под него бяха побелели от листенца на маргаритки, издялани от ножката му при направата на поредното липово чесало.