— Елементарно, Уотсън!
— Се ла ви, Стела ви!
— Не ми се вярва Никсън да посегне на живота си, достатъчно е страхлив и слабохарактерен. Освен от свръхдоза гроздова.
— По принцип не се интересувам от другите, но тази връзка — твоята с Ники — си остава за мен енигма непонятна… Още на венчавката ставаше ясно, че е нещо временно… Не го ли виждаше, че е комплексар, на какво разчиташе? Че е прагматик, с техническа мисъл и ще балансира филологическите ти импулси?
— Не допускаш, че може да съм била влюбена?
Евстати се разсмя като в оперета.
— Любов? Къде си срещала такова животно, дарлинг? Ние още не сме способни да обичаме себе си, та ще отделим малко любов за другите!
Тя го погледна изучаващо.
— Абе и ти не си лесна плетка за заплитане!
Той прие поласкан думите й и за благодарност се наведе леко и целуна ръката й на изпроводяк.
— Аз съм един най-обикновен мирянин, коте, който не дърпа тревата да расте!
Денем Ники почти не напускаше леговището си, затулено от сочните широколистни ластари на лешниците. Беше чувал за целебните свойства на лешника; при фотосинтезата листата му излъчвали чист кислород, напоен с фитонциди, които имали силен бактерициден ефект, така че около един лешников храст живите същества живеели в обстановката на естествена стерилна камера. Заран той се събуждаше необикновено освежен, с прояснено съзнание, кошмарите в сънищата му отлитаха като мъглата в поречието на Лома, която се синееше на разсъмване и се губеше с първия слънчев лъч. Кошмарите нямаха точно определен образ, бяха някаква мозайка от безформени петна, но дори в съня си той знаеше, че това са спомени, мисли, картини от онази вечер в старинната махала на Кенар, когато играеха прожекторните снопове на фаровете, имаше прескачане на дувари, скърцане на вехти панти, стонове и вопли, както и мъчителни усилия при мъкненето на един труп, омотан в лепкаво — мазна изкуствена материя…
Леговището му беше дупка във варовиковата скала с размер персон и половина, ако се съдеше по стария тюфлек, който бе разстлал към дъното; намери го още същата заран, когато пристигна в речния пролом, изпран през пролетните дъждове, напълно изсъхнал от горещините на лятото и превърнат във вещ от първа необходимост за новото му жилище. Завивки нямаше и не му трябваха за топлите нощи, ако не се вземаше под внимание нуждата от нещо защитно срещу едрите дунавски комари; скоро той свикна с тънките им гласове, особено пронизителни преди разваляне на времето: изглежда, тогава трупаха запаси, затова смучеха кръв безогледно. Наоколо скалите бяха пълни с подобни квартири, от различни размери и на различна етажност от нивото на реката, долу в ниското. Някои бяха празни откъм обитатели, повечето бяха дали убежище на самотници като него, това бяха гарсониерите; но в една от пещерите, близо до брега, живееше многодетно семейство на кошничари, което освен кошници произвеждаше и предостатъчно врява през деня. За щастие това беше през първите дни, откакто се засели тук, после част от кошничарите тръгнаха по пазарите да продават стоката и в пещерата остана само старият кошничар, мъж около четирийсетте, надебелял около ханша от заседналия начин на живот. Ники прескачаше веднъж седмично при него, да изпушат по цигара, и циганинът му разказваше, че по стените на неговата пещера имало скални рисунки от праисторическо време, за които наскоро снимали филм от Националната телевизия и му платили по петдесет марки наем на снимачен ден. Той бе завършил училище по дърворезба в Трявна или Елена, слушаше портативен транзистор на батерии и много подробно разказваше как купил „въздуха“ на една съборетина на улица „Николаевска“, за да вдигнат етаж, но продавачът не му казал, че на мястото щели да строят бизнес център, и сега водели дела, и докато съдът не се произнесе, семейството му трябвало да изчака в праисторическото жилище. „Тромава съдебна система, драги мой! — казваше дебелият, с лъскави ивици пот и мазнина около носа. — Магистратите имат интерес да протакат системата; на тях им се плаща не на бройка, а почасово!“…
На втората — третата среща кошничарят стана досаден с филипиките си срещу магистратурата и Ники предпочиташе да се разхожда сам по пътеките под скалите, отъпкани от пешеходци като него, осеяни с боклуци от бита, с полянки, лъхащи на урина и импровизирани тоалетни, обслужвани от скитащите безстопанствени кучета. Ники слизаше понякога на километър по-нататък, при автобусната спирка на шосето, където имаше барака — бакалничка; купуваше хляб, рибни консерви, македонска наденица, веднъж взе плодова ракия и не я изпи докрай — мирисът на вкиснато затвърди решението му да откаже алкохола, взето на заранта след онази кошмарна нощ.