Слезе при кошничаря да му разкаже за изчезването на котетата.
— Котараците са им видели сметката, брато! — рече кошничарят, след като го изслуша. — Пречат им да въртят любов с мацката. Докато кърми, трябва да клечат отстрани и да чакат. А на никого не му се чака на тоя свят…
Ники се прибра в бърлогата и се изтегна на дюшека. Някъде откъм Дунав прозвуча сирената на шлеп и засили с тръбния си звук чувството на потиснатост, изпълнило гърдите му. По шосето зад зелената преграда на храсталаците глухо преминаваха автомобили; старият железопътен мост скърцаше с железните си кокали под тежестта на влаковите композиции. Животът някъде продължаваше да тече, макар и бавно, като зеленясалите води на Лома.
Много дни и нощи прекара той в усамотение и неподвижност, заслушан в звуците и шумовете на пролома. Очакваше да чуе тихите стъпки на котешки лапи, провлечено от разнеженост и стаена страст мъркане, да долови мекотата на копринена козина, пукаща от напиращо електричество. Но котката бе в стихията на нови любовни авантюри и повече не се върна при скалите.
Стаята, в която внесоха бебето и багажа, принадлежеше на ромското семейство Рошкови, познати и уважавани в Селяметя. Имаше железен креват, персон и половина, с месингови екстри на четирите ъгъла, на него щяха да спят Павлина и Касандричка, а за Ачо имаше туристическа кушетка, между вратата и гардероба, с надуваем дюшек. Единственият прозорец гледаше към дворчето, стеснено от тенекиени огради, кабели за пране и банкети от употребявани тухли за бъдещи строежи, съборени на някои места от играещи деца и кучета. Най-внушителен обаче си оставаше фототапетът на цялата стена отсреща, срещу прозореца, на който бяха заснети от хеликоптер Скалистите планини на Америка. Когато се събуди първата сутрин и погледна към кушетката, величественият пейзаж бе осветен от слънчевите лъчи и се открояваше в неизмерима дълбочина, каквато той усещаше в душата си при любенето с Павлинка. След многобройните събуждания през нощта, свързани с бебето, Павлина бе заспала на разсъмване и промърмори недоволно, щом го усети да се присламчва на железния креват. „Мирясай бе, ненаситнико! Казаха ти хората — четирсет дни ще клечиш отстрани и ще чакаш!“ — „Може да клеча, Павлинке, ама не можем да чакам!“ Тя изпитваше неудобство от сбръчкания си корем, обръснат и изгорен от йодните тампони на санитарите, затова го допусна, като му обърна гръб. Възседнал мустанга на циганския си мерак, Ачо препускаше по безкрайните пространства на Скалистите планини, мержелеещи се пред премрежения му поглед като на видеоекран…
Към девет изпод вратата проникна сладката миризма на пържено олио; Рошковица правеше мекици за закуска, а когато седнаха край пластмасовата маса под козирката отвън, Рошков извади от хладилник „Бош“ по бира, марка „Хайнекен“, в зелена кутия. Беше от крайдунавските джипсита, но презираше дребното кокошкарство. Предпочиташе да не избързва, да премисля всяка акция с няколко хода напред, за да бъде ударът сигурен и резултатен. През деветдесета година, когато в страната влизаха първите тирове с помощи от европейските страни, той бе успял да отклони тир със сухо мляко от Швейцария и да го прехвърли по канала Силистра — Калараш на черния пазар в Одеса. С парите от печалбата потегна къщата в Селяметя и купи лозе на сина във вилната зона на Дунав — мост, където всъщност смяташе да построи бъдещото имение на фамилия Рошкови. Част от проектите му вече бяха осъществени: в лозето имаше триетажна сграда със завършен първи етаж, където наскоро бе се прехвърлило да живее семейството на сина му, а стаята им с фототапета бе дадена под наем на пришълците от Стари хан.
Стоил Рошков подкрепяше пазарната икономика, не въздишаше по татовото време като повечето роми след десети ноември; не бе гласувал досега и с червената бюлетина. Но бавният ход на демократичните реформи вече почваше да го безпокои. Особено невървежът на частния бизнес. Каквато и работа да подхванеше, на другия ден се изпречваше чиновник от общината, вадеше кочан, режеше квитанция, налагаше глоби, забрани, отнемаше разрешителни. И го гледаше непрекъснато в ръцете с едно все по-засилващо се желание: „Дай!…“
Беше отворил пункт за хотдог недалече от плаващия ресторант „Есперанца“, извървяха се всички полицаи, служители на ХЕИ-то, инкасатори по тока и водата, че и един еколог по крайбрежната околна среда — всеки вземе питката с кренвирша, яде и забравя да плати! Не можа да издържи на нахалството на гьонсуратите и на втората седмица предприятието му фалира. Сега пренасочваше капитала си към Ротондата при гарата, смяташе да купи подлеза с всичките му разклонения и входове и да развие там всякакъв вид дребни услуги в полза на населението — от продажбата на вестници и пуканки до търговия с картини в позлатени рамки, гоблени, икони и изделия от дунавска ракита и камъш. Но му трябваха верни хора от неговия етнос, най-вече на българи не искаше да разчита: българинът е мързелив и разглезен, мисли се за по-висше същество, сякаш е хванал на техния господ шишарките, с извинение.